Л. Хабърд: Страх

Лоури успя да се справи с треперещите си ръце и да възпре спазмите в гърлото, които заплашваха да задушат гласа му.

— Тази статия не е за демонологията, сър. В нея се опитвам да покажа на хората, че техните суеверия и много от техните страхове произхождат от погрешните схващания на отминалите времена. Исках да им покажа, че дяволите и демоните са били измислени, за да може някой по-хитър член на племето да наложи властта си над останалите. Той съчинява нещо, от което те да се страхуват и после предлага да посредничи между тях и…

— Четох я – прекъсна го Джебсън. – Четох я и мога да видя в тази статия повече, отколкото вие бихте желал. Празните приказки за демони и дяволи, умиротворяването на боговете на страха… Господине, хрумна ми, че с вашите разсъждения сте искали да намекнете и за самата религия! Дали пък следващият път няма да нападнете и християнството, което било измислено, за да бъде съборена капиталистическата държава на Рим!

— Но… – започна Лоури, отново се изчерви и потъна още по-дълбоко в себе си.

— Тези невъздържани ругатни към демони и дяволи – каза Джебсън, – могат да бъдат тълкувани като протест на вашия ум срещу вярване, породено у вас от връзките ви с нечистите безбожници от далечни страни. Вие сам се превърнахте в посмешище. Вие превърнахте Атуърти в обект на присмех. Страхувам се, че не мога да ви простя това, Лоури. Имайки предвид обстоятелствата, не мога да намеря никакво друго обяснение за действията ви освен жаждата за пари, които спечелихте за сметка на честта и достойнството на тази образователна институция. Остават точно два месеца до края на тази учебна година. Не можем да ви освободим, докато тя не завърши. Но след това – Джебсън смачка вестника и го хвърли в кошчето за боклук, – опасявам се, че ще трябва да потърсите работа другаде.

Лоури подскочи.

— Но…

— Ако досегашните ви постъпки бяха други, бих могъл и да ви простя, Лоури. Но вашето досие никога не е било добро. Върнете се в потъналите в забрава места, Лоури, и си общувайте с безбожниците. Приятен ден.

Лоури излезе даже без да забележи момичето, което му отвори вратата. Забрави да си сложи шапката, преди да се озове на пътеката. Отмина няколко пресечки, докато се опомни. Почти равнодушно се замисли дали има лекции, припомни си, че е събота и според програмата няма часове. Смътно си спомни, че беше отивал на среща или на обяд… Не, не би могло да е обяд, според положението на слънцето минаваше два следобед. Но в този миг дори и намеците за мисъл бяха погълнати от вълната на отново преживявания разговор.

Той трепереше и това състояние го накара да помисли за себе си. Не трябва да трепери, само защото за него досегашният свят внезапно е изчезнал. Други колежи биха се радвали да го привлекат при себе си. Милионери му бяха предлагали да го финансират, виждаха как неговите пътувалия щедро връщат вложените в тях пари. Не, не би трябвало да се чувства толкова зле. И все пак трепереше, сякаш се беше намерил гол под ударите на зимен вятър.

Бягащите в небето облаци смрачаваха улицата за по няколко секунди. Но сега имаше нещо мъртвешко в шума на миналогодишните листа, преследвани по ъглите и в голготата на тези брястове прозираше нещо грозно. Той се опитваше да разбере какво вледенява душата му.

Мери.

Горката Мери. Тя харесваше този свят на ритуален чай и взаимно уважение, беше израснала в този град и всички нейни спомени и приятелства бяха свързани с него. Стигаше ѝ това, което ще приказват за него. Но би било прекалено за нея да се раздели с всичко, което означаваше за нея този живот. Приятелките ѝ ще клатят глави съжалително, щом я видят. Не, тя няма да иска да остане тук, където всички ще умуват защо той е бил изхвърлен и никой няма да иска да я покани за следобедния чай.

А онази пропита с научен дъх голяма къща… Тя обичаше старата сграда.

Той не можеше да разбере Джебсън, твърде благодушен бе за да проследи пътечките, по които се движеха мислите му – като се започне с желанието на дребното човече да нарани големия мъж, през завистта към романтичните и тайнствени страни от живота на Лоури, после непрякото оскърбление към колежа и накрая внезапното хрумване, че по някакъв чудноват и едва ли разбираем начин това се е превърнало в предизвикателство към самото християнство. Лоури виждаше само, че трябва да се пребори с осмислянето на единствен факт: връхната точка на позора, от който пострада тежко без вина преди двадесет и една години. Онази болка и сегашната болка се оплетоха напълно в ума му, изострени от друго страдание, пронизващо го изцяло – маларията, която беше забравил.