Л. Хабърд - Страх

Доста време седя така, опитвайки се да се успокои, да си каже, че нищо лошо не се е случило. Поне успя да се наложи състояние, което макар и не много приятно, поне не водеше до треперене.

Външната врата тракна, в преддверието прозвучаха забързани стъпки. Лоури скочи и изтича натам.

Тя слагаше на закачалката своята нова кожена яка.

— Мери!

Погледна го изненадано, толкова много беше вложил в името ѝ.

— А, ето те и тебе, Джим Лоури! Негодник такъв!

Къде беше през цялото това време?

Но той не я слушаше. Ръцете му почти я смачкаха, смееше се щастливо и тя се разсмя заедно снето, макар че безнадеждно съсипваше прическата ѝ и белоснежната яка на роклята.

— Прекрасна си – каза Лоури. – Ти си чудесна и мила, ти си великолепна и ако те нямах, бих изтичал да скоча от близката скала.

— По-добре недей.

— Ти си единствената жена в света. Ти си сладка, вярна и добра!

Лицето на Мери сияеше, а в очите ѝ, когато се дръпна леко да го погледне, имаше нежност.

— Джим, ти си един стар мечок. А сега давай отчет. Къде беше?

— Ами… – той се запъна, чувстваше се страшно неловко. – Мери, не зная.

— Я ми дъхни.

— Не съм се напил.

— Но ти трепериш. Джим! Пак ли имаш малариен пристъп? И се разхождаш нагоре-надолу, когато трябва да си в леглото…

— Не. Добре съм. Наистина съм добре, Мери. А ти къде беше?

— Излязох да те търся.

— Съжалявам, че съм ти причинил тревоги.

Тя сви рамене.

— Понякога трябва да ме тревожиш по мъничко, за да зная наистина как те обожавам. Но стоим тук и си приказваме, а ти нищо не си хапнал. Веднага ще измисля нещо за ядене.

— Не! Аз ще го направя. Виж сега. Седни тук до камината, аз ще запаля огъня и…

— Глупости.

— Направи го, както те помолих. Седни, за да мога да те гледам, постарай се да бъдеш още по-хубава, а аз набързо ще приготвя нещо. И недей да спориш.

Тя се усмихна, когато той я накара да седне в креслото и прихна, щом той изтърва взетия от полицата пад камината кибрит.

— Непохватен стар мечок.

Той запали огъня и отново с протестиращ жест я помоли да не става, бързо мина през трапезарията към кухнята, където припряно си направи сандвич от вчерашното телешко печено и си паля чаша мляко. Толкова се страхуваше тя да не изчезне, докато го няма, че потисна желанието си да направи и кафе.

Върна се в хола и въздъхна облекчено, когато я видя да седи там. Седна на дивана срещу нея и цяла минута държа сандвича пред лицето си, загледан в жена си.

— Хайде, яж – каза Мери. – За нищо не ме бива, щом те оставям на сандвичи.

— Не, не! Не искам да домакинстваш. Само си седи и бъди красива.

Той ядеше бавно, отпускаше се малко по малко и накрая почти се изтегна на дивана. Но отведнъж една мисъл го накара да се изправи вдървено.

— Когато влизах, чух писъци.

— Писъци ли?

— Сигурен съм. Стори ми се, че ме викаш.

— Трябва да е било радиото на Алисънови. Тези хлапета избират най-ужасните програми и изобщо не им идва наум да намалят звука. Май цялото им семейство е глухо.

— Да, това трябвала е било. Но се уплаших страшно.

Той пак се отпусна и я загледа.

Тя имаше много предизвикателни очи, тъмни и пълни с нега и когато го погледнеше, той усещаше как го пробождат малките иглички на удоволствието. Какъв глупак е непрекъснато да се отделя от нея! Тя е толкова млада и прекрасна… Винаги недоумяваше какво е намерила в застаряващ скучен тип като него. Разбира се, разликата между тях беше само десетина години и той беше прекарал толкова време на открито, че не изглеждаше на повече от тридесет и една или тридесет и две. И все пак, в моменти като този, загледан в хубавото ѝ лице и меките извивки на тялото ѝ, а светлината от огъня играеше в тъмната ѝ коса и с почти телесното усещане за ласка в погледа ѝ, той не можеше изцяло да разбере как тя се е влюбила в него. Мери, която можеше да избере измежду петдесетина мъже, която дори Томи Уилямс бе ухажвал… Какво виждаше в едно едро, непохватно, сякаш изсечено от гранит същество като него? За миг се събуди паниката от мисълта, че някой ден тя ще се умори от неговото мълчание, от обичайното му недоумение да проявява открито чувствата си, от дългите му отсъствия…

— Мери…

— Да, Джим?

— Мери, обичаш ли ме поне мъничко?

— Доста повече от мъничко, Джим Лоури.

— Мери…

— Да?

— Томи те беше молил да се омъжиш за него, нали?

Лека сянка на недоволство премина по лицето ѝ.

— Който и да е, щом може да върти историйка със своя студентка и в същото време да ми прави предложение… Джим, недей пак да изпадаш в ревност. Мислех си, че отдавна сме забравили всичко това.