Л. Хабърд - Страх

— Някой би казал – промълви Томи, – че твоята статия се е захванала за тебе.

— Очевидно е така.

— Не, не. Никога не ме обвинявай в повтаряне на очевидното, Джим. Спомних си, че статията е за демони и дяволи и се присмива на вярванията за тяхната сила…

— Томи – обади се Лоури с една от редките си усмивки, – би трябвало да ти позволят да преподаваш демонология. Ти май почти си повярвал в нея.

— Когато символите на вярата не го удовлетворяват, човек трябва да си намери нещо друго – каза Томи на шега. Но дали се шегуваше? – Ти твърдиш, че боговете на съдбата са измислени. Написал си, че е глупаво да се търси помощ от богове извън помощта от единствения върховен Бог. Казваш, че демоните и дяволите са произведение на шамани с мисленето на Макиавели и че хората се подчиняват като стадо, защото се страхуват от онези неща, които не могат да съзрат. Според тебе в заслепението си хората вярват, че един всъщност добър свят е зъл и затова са създали отвратителна сбирщина от призраци, в които да въплътят своите кошмари.

— И какво? – попита Лоури. – Всичко това е вярно. Светът е зъл, въздухът, земята и водата не са населени с ревниви същества, стремящи се да разрушат човешкото щастие.

Томи остави слончето на рафта и се подпря на облегалката на едно кресло. Явно беше възбуден, криеше очите си, привидно загледан в своите безупречно поддържани нокти.

— Джим, никой не знае .

Лоури изръмжа от смях и каза:

— Остава да ми кажеш, че достатъчно си изучавал тези неща, за да допуснеш възможността те да съществуват.

— Джим, за тебе светът винаги е бил едно хубаво място, това е нещо като механична реакция, чрез която ти забравяш всички гадни неща, причинени ти от този свят. Но би трябвало да виждаш като мене, Джим. Аз зная, че светът е едно зло, несигурно място и че дълбоко в душите си хората са зли. И като зная това, винаги се радвам да открия дори атомче добрина, а злото само ме отегчава. Ти пък неотклонно крачиш напред към тъгата и разочарованието. За тебе всичко съществуващо е добро и щом видиш нещо подло, черно, лигаво, ти се отвращаваш. Днес дойде тук треперещ от малария, смазан от подла гадост, направена от човек, който отначало сигурно се смятал за добър. Твоите възгледи, Джим, винаги ще ти носят само нещастия и сълзи. Независимо дали има призраци или не, най-застрахован е човекът, който знае, че всичко наистина е зло и че въздухът, земята и водата са населени с фантастични демони и дяволи, които ни се присмиват и само прибавят тъга в битието човешко.

— Значи – обади се Лоури, – длъжен съм ниско да се поклоня на суеверията и да наследя всички мрачни размишления на моите затънали в невежество прадеди. Дявол да ги вземе твоите дяволи, Томи Уилямс, защото аз отказвам да имам нещо общо с тях.

— Но би могло да се окаже – спокойно, дори зловещо каза Томи, – че те имат нещо общо с тебе.

— И как успя да стигнеш до това заключение?

— Би могло да се окаже – продължи Томи, – че дяволите и демоните вече са те победили в първия рунд.

— Дрън-дрън! – отвърна Лоури, но по тялото му премина ледена тръпка.

— Публикуваш в „Нюзпейпър Уикли“ статия, в която твърдиш, че те не съществуват. Същата статия събужда гнева на едни отмъстителен глупак и така причинява вече решеното ти отстраняване от „Атуърти“.

— Глупости – каза Лоури, но вече не толкова живо.

— Бъди любезен и кажи, че светът е гадно място, пълно със зли духове. Бъди добро момче, забрави рицарските си навици. И бъди така добър да си отидеш вкъщи, да се натъпчеш с хинин и да си поемеш дъх.

— А аз дойдох при тебе – усмихна се Лоури, – за да потърся утешение.

— Утешенията са лъжи – каза Томи. – Предложих ти нещо по-добро.

— Дяволи и демони?

— Мъдрост.

Лоури бавно излезе в преддверието, вледеняващото усещане вече му пречеше да говори ясно. Проклет да е, но беше сигурен, че има определена среща за днешния следобед. Почти си припомни, че трябва да отиде в три без петнадесет, старият часовник прозвъня точно този час в момента. Пресегна се към закачалката, където шапката му висеше сред натрупани палта и чадъри.

Смрачаваше се, завършваше преходът между ден и нощ. По цялата улица светеха прозорци, в някои от тях се виждаха хора, чиито усти бяха заети с приказките и вечерята. И ниско над земята вятърът се беше усилил, през него от тъмното изскочи голямо бяло петно – беше вестник. Горе студената луна надничаше от време на време през тревожно носещите се облаци, понякога звезда премигваше набързо в пролуките на разкъсаните синьо-черно-сребристи кълба.