Къде се намираше?
Табелите на ъгъла гласяха – „Улица на брястовете“ и „Улица на акациите“, значи стоеше на половин квартал от къщата на Томи и на един от своята. В кръга жълта светлина насред улицата той неспокойно погледна часовника си – седем без петнадесет.
Седем без петнадесет!
Студът го прониза, зъбите му изтракаха, докато успее да отпусне мускулите на челюстите си. Посегна към шапката си, но я нямаше на главата му. От тази загуба го обхвана паника, той се заоглежда трескаво, за да види дали не лежи някъде наоколо.
Край него минаха неколцина студенти – момиче, поласкано от закачките на три момчета. Един от тях кимна уважително на Лоури.
Три без петнадесет.
Седем без петнадесет.
Четири часа!
Къде ли е бил?
При Томи. Точно така. При Томи. Но оттам излезе в три без петнадесет. А сега беше седем без петнадесет.
Четири часа!
През целия си живот никога не се беше напивал истински, но знаеше, че пиенето без мярка бива последвано от тежка глава и свит стомах. И доколкото можеше да си спомни, при Томи изпи само една чаша. Но едно питие не би могло да изтрие паметта му.
Беше ужасяващо, че е загубил четири часа. Но защо беше ужасяващо, не можеше да разбере.
Къде е бил?
Виждал ли се е с някого?
Дали на другата сутрин някой няма да дойде при него и каже: „Страхотна реч дръпнахте в клуба, професор Лоури“?
Не беше маларията. Тежък пристъп на малария можеше да повали човек, но даже в смътното полубезсъзнание би знаел къде е, а той дори не усещаше признаците на отминал пристъп. Не, нито се е напил, пито е от маларията.
Той бързо се запъти към дома си. Отвътре го гризеше болка, която не можеше да определи, съпровождаше я потискащото чувство, че аха-аха и ще си спомни, сякаш думите отказваха да прекрачат в съзнанието. Ако само още малко се напрегне, ще разбере къде е бил.
Нощта му изглеждаше зловеща и разсъдъкът му успяваше само да го предпази от впускане в лудешки бяг. Всяко дърво и храст бяха дебнещи тела и всеки миг биха могли да се превърнат в…, в… За Бога, какво му става? Дали пък вече не се страхува от тъмното?
Той припряно свърна по пътеката към къщата.
Доколкото можеше да види, старата сграда спеше, обкръжена от дълбоки сенки сякаш от спомени за отминала младост.
Спря за миг пред стъпалата, чудеше се защо не вижда светлина в преддверието. Но може би Мери се е разтревожила от закъснението му и е отишла във факултета… не, би се обадила по телефона.
Изневиделица от мрака го прободе вик:
— Джим! О, Господи, Джим!
Той скочи нагоре по стъпалата и едва не разби вратата, когато нахълта вътре. Въртеше се объркано из преддверието, мяташе луди погледи и се напрягаше да чуе отново гласа на Мери.
Но в къщата нямаше нищо освен тишина и спомени.
Изтича по широката стълба на втория етаж, пръстите му жадно включваха осветлението, откъдето и да минеше. Надникна във всички стаи на втория етаж, но напразно, после се втурна към тавана по затрупаната с вехтории стълба. Нещо го гнетеше тук, вятърът стенеше край старата куличка, в тъмнината сандъците залягаха като черни зверове. Запали клечка кибрит и отдавна познатата гледка успокои погледа му. И тук я нямаше!
Трепереше, докато слезе обратно, за да провери пак в стаите на втория етаж. Стомахът му се свиваше болезнено, кръвта му биеше в слепоочията като два ковашки чука. Беше запалил всички светлини по пътя си и самата светлина го бодеше в очите, безмилостно му показваше празната къща.
Дали не е отскочила при някоя съседка?
Дали някъде има вечеря, на която се е принудила да отиде без него? Да, това трябва да е. Някъде, може би до креслото му, има бележка, с която му казва да побърза и да се преоблече и да не се излага така.
Пак слезе на първия етаж и алчно затърси бележката – до креслото, на масата в трапезарията, в кухнята, на бюрото, в кабинета, над камината… Нямаше никаква бележка.
Отпусна се на кушетката в кабинета си и покри лицето си с длани, опитваше се да наложи волята си и да престане да се тресе. Опитваше да се пребори с гадното усещане, знаеше, че е предизвикано от чист ужас. Защо си позволяваше да се разстройва така? Едва ли е отишла някъде по-далече – щом не е оставила бележка, значи е смятала веднага да се върне.
Нищо не можеше да се случи никому в този ленив град с еднообразен живот.
Но отсъствието ѝ го накара остро да почувства какво би представлявал животът му без нея. Той се държеше като звяр, щом я оставяше и забягваше в далечни земи, оставяше я на тази стара самотна къща и на съмнителните грижи на приятели. Животът без нея би бил една безкрайна редица от безцелни дни, прекарани в тежка безнадеждност.
Читать дальше