Л. Хабърд - Страх

Всепоглъщащият тъмен облак се простираше неспирно, лампите мъждукаха все по-слабо, сенките се сгъстяваха и тръгваха несигурно на разстояние зад него. Всяка сянка, неподвижна докато я доближи, се надигаше и тръгваше с останалите. Тъмно, още по-тъмно и в един миг звуците ги нямаше. Никакви звуци или миризми. Само прозрачното видение на усмивка, пълна с присмех, избледняваща, винаги далечна.

Той немощно се облегна върху парапета на малкия каменен мост зад църквата, слушаше водата: „О, това си ти, Джим. Здрасти, Джим“.

В другия край стоеше тъмна, гъста сянка. Същество с провиснала надолу шапка и с черно наметало, стигащо до обувките с катарами. Грижливо сплиташе въже. Лоури знаеше – ще си почине малко и после ще мине по моста при този мъж от мрака.

— О, това си ти, Джим.

— Здрасти, Джим.

Тихи, слаби бълбукащи гласове, едва чути, бавно замиращи. И вече нищо не остана от тази усмивка. В небето нямаше нищо, освен огромна сянка и печалното скимтене на вечерния вятър.

Уличната лампа хвърляше бледа светлина над него и в нея се опита да види водата. Гласовете там, долу, сега бяха по-тихи от шепот, само бълбукащо мърморене, мек и успокояващ звук.

Долови проблясък на нещо бяло във водата и се наведе още малко, без особено да се интересува от факта, че това е отражение на собственото му лице в повърхността на черното огледало под него. Гледаше как образът става по-ясен, как се появяват неговите собствени очи и уста. Сякаш виждаше себе си долу, своето аз, много по-истинско от това, което се облягаше на хладния камък. Лениво махна на своя образ. Той като че дойде по-близо. Опита пак да му махне. Дойде още по-близо.

С внезапна решителност той протегна и двете си ръце към него. Образът изчезна от водата, но не си отиде.

Джим Лоури се изправи. Бавно и дълбоко вдиша свежия въздух на вечерта и погледна нагоре към звездите в небето. Обърна очи към улицата и видя разхождащите се хора да се наслаждават на аромата на окосена трева. Тогава погледна моста и видя стария Били Уоткинз да пуши доволно лулата си, облегнат на един камък.

С чувство, което беше почти тържествено, въпреки цялата тежест на мъката в душата си, Джим Лоури мина по моста и отиде при нощния патрулен полицай.

— О, вие ли сте. Здравейте, професор Лоури.

— Здравей, Били.

— Приятна вечер е.

— Да… да, Били. Приятна вечер е. Искам да направиш нещо за мен, Били.

— Разбира се, Джим.

— Ела с мен.

Старият Били изчука пепелта от лулата си и мълчаливо тръгна след него. Старият Били беше помъдрял от възрастта. Усещаше настроението на Лоури и не каза нищо, за да не му досажда, просто вървеше и вдишваше уханието на събудения от пролетта живот.

Изминаха няколко квартала и Джим Лоури зави по пътеката към къщата на Томи. Старата сграда беше неосветена и тиха и изглеждаше като че пи очаква.

— Сигурно имаш ключ, с който можеш да отвориш тази врата, Били.

— Да. Имам един, това е съвсем обикновена брава.

Старият Били натисна дръжката и заопипва за ключа на осветлението в преддверието, натисна го и се дръпна, за да пусне Лоури пред себе си.

Джим Лоури махна с ръка към закачалката в преддверието, сочеше женска чанта, която стоеше там до женска шапка. Имаше и друга шапка, мъжка, която стоеше на средата между закачалката и хола; на кожената лента вътре бяха написани инициали, „Дж. Л.“

— Ела с мен, Били – каза Джим Лоури със спокоен овладян глас. Минаха през хола и старият Били забеляза парчета от натрошен стол и разсипан пепелник.

Джим Лоури отвори вратата на кухнята и включи осветлението. Прозорецът беше счупен.

Отнякъде се чу мяукане и Джим Лоури отвори вратата към мазето. С уверени стъпки той слезе по късата стълба през новоизплетените нишки на паяжини. Персийска котка с налудничав поглед се стрелна край тях и изскочи от къщата.

Джим потърси ключа за осветлението. За миг изглеждаше, че няма да го включи, но само за миг. Голата крушка заля със светлина мазето и го напълни с остри люлеещи се сенки.

В средата на пръстения под беше изкопана дупка с груби очертания, а до нея беше захвърлена лопата.

Джим Лоури хвана шнура на лампата и я вдигна, за да освети купчината въглища.

Почернялата от кръв брадва стърчеше с дръжката към тях. От въглищата се показваше нещо бяло.

Старият Били пристъпи към черната прашна купчина и бутна настрани няколко буци. Малка лавина затрака надолу, откривайки смазаното и насечено лице на Томи Уилямс. Вдясно от него с отметната назад глава, с втренчени очи, приковани в гредите на тавана и просната настрани окървавената ръка, лежеше тялото на Мери, съпругата на Джим Лоури.