Л. Хабърд - Страх

— Как? – изкрещя Лоури.

Само отзвукът на собствения глас от стените му отговори. И когато спря погледа си върху напуканата мазилка, това беше само напукана мазилка и не приличаше пито на лице, пито на каквото и да било.

Какво беше това нещо?

И къде беше сега?

Лоури зарови лице в дланите си.

Когато часовникът отброи дванадесет, Лоури стана повече по силата на навика, отколкото от желание да напусне кабинета си. Разяждаща болка на лошо предчувствие бе обхванала цялото му същество, като че подсъзнателно очакваше удар да го смаже всеки миг от най-неочаквана посока. С усилие потискаше предчувствието; изправи рамене, облече палтото си и излезе, оглеждайки се напрегнато. Но още едно чувство постепенно изплуваше в съзнанието му – чувството, че нищо не може да му навреди. И докато първото избледняваше, второто се надигаше все по-силно. Наподобяваше вярата на религиозен фанатик в бог, който се интересува лично от него, а това преди винаги бе чуждо на Лоури. Както вървеше през бързащите тълпи студенти в коридорите и по стълбите, той започна да осъзнава собствените си големина и сила.

В края на краищата беше едър мъж, но твърде силната му стеснителност досега не позволяваше много да се спира на този факт, по-скоро мислеше за личността си като нещо недорасло и дребно, без ясно да си представя това. Група атлети от колежа мина покрай него и той едва не се усмихна – беше и по-висок, и по-тежък от тях. Колко странно, че досега не беше забелязал това. Сякаш бе открил златна мина, или прекрасна жена изведнъж му се бе обяснила в любов, или пък чуваше милиони хора, станали прави, да приветстват до самозабрава Единствения.

Навън един студент се бе настанил на стъпалата, за да гали гърба му отпускащата слънчева светлина, в ръцете си държеше вестник. Когато мина покрай него, Лоури мимолетно се запита какво ли става по света и надникна в страниците.

За миг си помисли дали не ослепява.

На хартията нямаше нищо напечатано.

Просто бял лист, но студентът явно го четеше с жив интерес!

Лоури продължи, леко разтревожен. Но възбудата от физическото напрежение да ходи му върна приятното усещане и след малко забрави за вестника. Няколко малки групички студенти стояха на тротоара и си бъбреха. Един мъж усърдно буташе косачка по поляната. Претича момче с жълтия плик на телеграма в ръка.

Изневиделица Лоури бе връхлетян от необичайна представа за нещата наоколо – зад него ставаше нещо, което той трябваше да знае. Спря и рязко се обърна.

Момчето беше спряло да тича, но веднага тръгна отново. Мъжът с косачката не мърдаше, но сега пак я буташе. За неуловимо кратък момент групичките студенти не размахваха ръце и не се смееха, но незабавно продължиха.

Лоури крачеше напред и размишляваше над това. Може би нещо ставаше с главата му, нещо подобно на лъжлива памет. Сигурно само въображението му го караше да вярва, че всичко извън погледа му е спряло.

Старият Били Уоткинз, станал по-рано от обикновено, куцукаше към него. Спря и докосна с пръсти шапката си.

— По-добре ли сте днес, Джи…, професор Лоури?

— Много по-добре, благодаря.

— Е, грижи се за себе си, Джим… професор Лоури.

— Благодаря, Били.

Лоури продължи по пътя си и отново го обзе това чувство. Спря и погледна през рамо. Старият Били Уоткинз се беше отпуснал като бостанско плашило, но щом Лоури забеляза това, старият Били се заклатушка надолу по улицата. Човекът с косачката, момчето, студентите – всички бяха спрели, само за да се раздвижат пред погледа на Лоури.

Твърде странно, каза си Лоури.

Очакваше го и още нещо чудновато по пътя му. Теглена от кон каруца се тътреше вдясно от него – и конят, и каруцата бяха замръзнали насред улицата, когато погледна встрани, но щом впери поглед в тях, пак се затътриха.

Стигна малкото кафене, където преподавателите имаха навика да обядват. Отвори вратата сред тишина. Никакво тракане на ножове и вилици, никакво дрънчене на чинии, никакъв шум от разговори. Тишина. Но само за миг. Лоури влезе в кафенето и тракането, дрънченето и гласовете избухнаха с пълна сила като пусната на средата грамофонна плоча. Иначе нямаше нищо особено в това място. Няколко преподаватели се провикнаха да го поздравят, студентите на опашката му кимаха вежливо, някой му предложи да седне.

— Наистина срамно е това, което Джебсън направи с тебе – с отвращение каза един от по-младите преподаватели. Някой очевидно го ритна под масата, защото лицето му се сгърчи от болка, но бързо се проясни. – И пак казвам – истински позор.