Л. Хабърд - Страх

Но за Лоури нямаше значение какво си мислят. Той седеше на стола и отбягваше погледите им, като се преструваше, че подрежда бележките си.

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

Лоури седеше в кабинета си, загледан в купчините хартия, пръснати по бюрото и се чудеше на начина, по който завърши своята лекция. Мислеше за това и му се струваше, че човек е обречен да се отрича от своите убеждения и предразсъдъци. Кълне се разпалено, че никога няма да направи нещо и след време трябва да направи точно това. Отрича вярвания, най-чужди на природата му, а след време злонамерената съдба му затъква гърлото с тях. Само като си помисли – той, Джеймз Лоури, етнологът, е почти готов да признае свръхестествените сили… И ето го тук, чака. Какво чака?

Онези четири часа?

Това го накара да стане и да обикаля из стаята, приведен като звяр от джунглата, затворен в клетка. Улови се, че го прави и потърси спокойствие, като разбутваше с крак разни пакети, гледаше надписите по тях – бяха изпратени от Юкатан. За да ги класифицира, ще му трябва година усилен труд, самият той не знаеше точно какво има в пакетите. Обработени каменни сечива, отломки от зидария, гипсови отливки от следи, миниатюрни изображения на идоли, древен свитък в запечатана метална кутия…

За да запълни времето, махна хартията от първата попаднала му кутия и я сложи на бюрото си. Свали капака. Оказа се просто череп, открит до жертвен камък, последна останка от някой нещастник, на който още жив са изтръгнали сърцето от тялото, за да задоволят измисленото от жреците желание на някое жестоко божество, искащо да се прероди. Просто един кафяв череп с кухи дупки вместо очи. Беше го извадил от земята едва ли не с безразличие, толкова бе привикнал към работата си. Защо сега не можеше да го погледне, без да потръпне?

Името – то е причината. Сигурно е това! Неговото име, издълбано върху надгробния камък.

Колко странно, че някак се озова върху тревата над собствения си гроб. И още по-странно бе да намери там единственото място на покой през миналата нощ. А датата? 1940 година?

Той преглътна сухата буца, заплашваща да го задуши. „Тази година?“ Утре, следващата седмица, след месец?

И е намерил убежище от мъченията си.

Вратата се отвори и влезе Томи. Лоури знаеше кой е, но все не се решаваше да го погледне в лицето. А когато го направи, очите му се плъзнаха нагоре, видяха злобната усмивка и тези жълти вампирски зъби. Но щом погледна право в Томи, беше си същият, когото винаги е познавал.

— Значи животът ти се струва твърде скучен – каза усмихнато Томи. – Но сигурно не искаш да изпратиш някого в химическия факултет за малко нитроглицерин, нали? Или все пак искаш?

— Какво толкова съм направил?

— Ами нищо особено, само дето една от твоите студентки почти загуби съзнание от истерика. А останалите, или поне някои от тях, бродят наоколо и си мърморят нещо за дяволи и демони. Само не ми казвай, че си стигнал до моето мнение за тези неща.

— Не до твоето мнение – каза Лоури. – Човек е принуден да вярва в това, което вижда.

— Виж ти, виж ти, ето ти го и старият шаман Лоури! Ти наистина ли мислиш всичко, което според тях си им казал?

— А какво друго мога да мисля. От две денонощия ходя сред призраци и говоря с тях, преследвам ги и те ме преследват.

— Доста спокойно говориш за това.

— И защо не бива да съм спокоен?

— О, няма причина. Но си значително по-малко възбуден, отколкото през последните дни, по-точно – събота и неделя. А това… ами, още ли виждаш…

— Тук е – отвърна Лоури. – Човек може да свикне с всичко.

Вратата се отвори за втори път и те се обърнаха към влизащата Мери. Тя не знаеше за объркването, предизвикано от лекцията на Лоури и не искаше да го разпитва, явно усещаше, че може би тя самата е предизвикала някои от чудатите му постъпки. Изглеждаше поуплашена, дори и като се усмихваше, но щом Лоури също ѝ се усмихна, тя засия.

— Здравей, Джим. Здравей, Томи. Минавам за мъничко по съвсем домакинска причина, Джим. Хазната, колкото и да ми е неприятно, вече си показва дъното.

А пролетта и празният килер май искат дрехи и някои други покупки.

Лоури извади чековата си книжка.

— Ето затова – каза Томи, – никога няма да се оженя.

— Но е удоволствие – каза Лоури, докато пишеше чека.

— Имам два часа до следващата лекция – каза Томи. – Може ли да нося торбите?