Л. Хабърд - Страх

— Джим, старче, какво ти става?

Когато не гледаше право в Томи, можеше да види вампирските зъби съвсем отчетливо… и лукавото, не обещаващо нищо добро изражение на лицето му.

— Нищо не ми става.

— Но не е така, Джим. Ставаш от масата снощи, после към единадесет и половина или горе-долу по това време се втурваш нанякъде като обладан от хиляди дяволи, а сега пак скачаш от масата. Има нещо, което не ми казваш, Джим.

— Сам знаеш отговора – неохотно каза Джим.

— Не… не те разбирам.

— Нали ти беше този, който започна да ми говори за демони и дяволи.

— Джим – каза Томи, – мислиш си, че имам нещо общо с това, което ти се случва?

— Почти съм сигурен.

— Радвам се, че каза „почти“, Джим.

— Онова питие, а после всичко изчезна за четири часа и загубих…

— Джим, в света няма такава отрова, която да причини подобна загуба на паметта и да не остави други последствия. Поне това признай, Джим.

— Е…

— И ти го знаеш – настоя Томи. – Каквото и да се случва с тебе, по никакъв начин не идва от мен.

— Ами…

— Нека не се караме, Джим. Аз искам само да ти помогна.

Джим Лоури не отговори, вървяха в мълчание. Лоури вече беше гладен, от закусвалнята пред тях се носеше гълчава и миризма на кафе. Опитваше да не си спомня какво му се случи тук вчера.

— Ти върви – кажа Джим на Томи. – Трябва да се срещна с един човек тук.

— Както кажеш, Джим. Ще се видим ли за обяд?

— Предполагам.

Томи му кимна и се отдалечи. Лоури влезе и се настани пред тезгяха.

— Чудесно! – каза Майк, радостен, че не е загубил клиент с празните си приказки. – Какво да бъде, сър?

— Яйца с шунка – каза Джим Лоури.

С облекчение установи, че тази чиния не мърда. Започна да му се струва, че Томи доста е забъркан във всичко, което му се случи. Ядеше като прегладнял.

Половин час по-късно той влезе в аудиторията. Чувстваше се добре в толкова познато място, изправен на подиума гледаше как студентите влизат в сградата. След малко ще дойдат тук и той ще започне монотонното си изложение за древни вярвания в древни цивилизации, и може би в края на краищата всичко е наред в този свят.

Огледа се дали всичко си е на мястото и дали е почистена дъската, на която ще пише…

Стоеше и гледаше дъската над подиума. Странно. Винаги ги почистваха преди почивните дни. Какво означава това изречение?

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

Що за любопитен почерк! Твърде подобен на онзи в бележката, но сега можеше да го разчете лесно. Същността? Ти си Същността? Това пък какво е? Чакай ни в кабинета си? Кого? Или какво? Обзе го болезненото предусещане за наближаваща беда. Що за трикове? Грабна гъба и ядосано започна да трие съобщението.

Отначало то не се поддаваше, после, когато триеше първата дума, тя бавно изчезна. След това втората, третата, четвъртата! Ето, вече изчезва! Той толкова се стараеше, че не остана и най-малка следа.

После първа дума, втора дума, буква по буква в отмерен ритъм, то се появи отново. Той се разтрепери.

Пак грабна гъбата и изтри съобщението. Бавно, буква по буква, то се появи отново.

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

Захвърли гъбата в мига, когато влизаха първите двама студенти. Чудеше се какво ли биха могли да помислят за това съобщение. Дали да не измисли някакво обяснение, да го включи в лекцията… Не, те са свикнали с чудатите послания по черните дъски, останали от предишни часове. Най-добре изобщо да не му обръща внимание.

Студентите шумяха, местеха столове, поздравяваха се през цялата стая. Едно момиче беше с новата си рокля и уж без да иска я показваше на всички. Момче си имаше нова любима и се стараеше да изглежда много мъжествен в очите ѝ, но и да не му пука за пред приятелите. Тропотът, приказките и скърцането постепенно замряха. Прозвуча звънецът. Лоури започна своята лекция.

Само дългогодишният навик, подпомогнат от чести погледи към книгата, му позволиха да се справи. В един или друг момент през часа собствените му думи нахлуваха за малко в съзнанието му и изглеждаше, че говори достатъчно разумно. Студентите си водеха записки, дремеха, шепнеха си, дъвчеха – съвсем нормален учебен час, те явно не виждаха нищо по-особено.

— Това лъжливо схващане, както и природната неохота на човешките същества да навлизат и изследват въпрос, толкова тясно свързан с боговете, какъвто е болестта, са станали непреодолима преграда векове наред за всякакъв напредък в областта на медицинската наука. В Китай…

Да чака в кабинета си? Какво би могло да го чака там? И какво би трябвало да означава Същността?