Л. Хабърд - Страх

Близо до този подвижен кръг от външната му страна стоеше друг кръг – от мъже. И те бяха облечени в бяло, но лицата им не бяха чисти, озъбените им усмивки излъчваха зло. По белите им качулки имаше тъмни петна, които не се и опитваха да прикрият.

Себастиан продължи молитвата и движеше ръцете си над главите им за благословия. Кръгът от жени обикаляше бавно и тихо около него, но никоя не поглеждаше нагоре, освен когато минаваше пред олтара. А кръгът на мъжете въобще не обръщаше внимание на Себастиан.

Лоури едва не извика. Той видя какво правеха. Когато жените от кръга минаваха зад олтара, мъжете неочаквано посягаха към тях със сгърчени пръсти, а хвърлените през рамо погледи на жените изведнъж се изпълваха с похот, после отново с невинно изражение минаваха пред олтара. Мъжете се побутваха и се подхилваха, после пак протягаха ръце.

А Себастиан все се молеше, добрите му очи не се откъсваха от квадрата светлина.

Лоури се опитваше да се измъкне оттук, но подът беше толкова хлъзгав, че с мъка се удържаше на крака и не можеше да побегне. Тогава видя какво заливаше пода. Два-три пръста дебел слой кръв!

Той закрещя.

Всички се обърнаха и впериха погледи в него. Себастиан сведе глава с блага усмивка. Другите си мърмореха, сочеха го и се зъбеха, усещаше се все по-силният им гняв.

Неочаквано седемте бика на рафта оживяха с рев. Подритнаха с крака, кръглите предмети помръднаха, сега се виждаше, че това са човешки черепи. Отново удариха с копита, черепите се стовариха от рафта насред разгневената тълпа, събориха няколко жени и мъже, но не засегнаха Себастиан.

Лоури не можеше да избяга. Не можеше да диша. Тълпата вече виеше от ярост, очевидно всички смятаха, че той е хвърлил черепите и се втурнаха към него.

Малко преди да го стигнат, той успя да се справи с наклона. Затича нагоре колкото можеше бързо. Вълнообразно меняща очертанията си сянка се стрелна и му препречи пътя.

— Къде отиваш?

Лоури лудо захвърли нещото настрани и продължи своя бяг.

Удар изотзад го събори, един глас изкрещя:

— Къде си тръгнал? Трябва да стоиш тук и да видиш всичко!

Но Лоури се изправи и се втурна. Ревът на тълпата се чуваше по-слабо, но той знаеше, че сега около него имаше други неща, летяха отзад и ниско над главата му, жадуваха да се спуснат и да спрат бягството.

Блъсна се в стена, но когато стана, за да потърси път навън, вече я нямаше. Виковете на тълпата се засилваха. Той вече се опитваше да намери изход, разрани си ръцете. Проблясваха ножове, студеното ухапване на острие по китката му веднага бе стоплено от собствената му кръв, изтичаща от раната. Той се хвърли напред и падна от високо. Пръстите му сграбчиха трева, осветена от луната, той скочи и затича, бягаше по пясък, който го бавеше и се препъваше. Още можеше да чуе бръмчене отгоре и отзад. Вече се измъкваше от тълпата, но дали би могъл някога да се избави от тези сенки?

— Себастиан!

Но нямаше никакъв Себастиан.

— Себастиан!

Слабо бръмчащи същества над главата му и размазани очертания на неща, които препускаха заедно с него. Лунната светлина падаше бяла върху обширно равно пространство, приличаше на пресъхнало солено езеро. Беше излязъл на открито, за него нямаше нито скривалище, нито убежище. Беше излязъл на открито, преследван от неща, които не можеше да види, които искаха да го отведат обратно!

Някаква сянка се очерта пред него в далечината. Той с усилие се поспря, за да промени посоката и да се отдалечи от фигурата. Имаше нещо в шапката и, в тъмното наметало, във висящото от ръката…

Джек Кеч!

Намери се пред една падина, заспуска се мъчително надолу. Пропълзя по дъното и се промъкна навътре в малка горичка. Някои го викаше, но той не можеше да различи думите. Някой, който не биваше никога, никога да го открие тук! Наоколо и високо над него бяха белите планини, предлагаха му убежище и той навлизаше все по-дълбоко сред тях.

Дърветата растяха по-нагъсто, тревата беше мека и сякаш го пазеше.

Нещо тежко си пробиваше път през храстите, с намерение да го открие и той лежеше съвсем безмълвно, плътно притиснат в земята. Нещото идваше все по-наблизо, гласът мърмореше неразбрано.

После гласът се отдалечи, пращенето на клони се чуваше по-слабо и Лоури се отпусна на влажната трева, опитвайки се да успокои дишането си. Лунната светлина ваеше крехки форми от сенките, нощният вятър носеше топла ласка. Той дишаше тихо, сърцето му вече не удряше като чук.

Чувството, което го заля, беше почти като опиянението от победа. Не намери своите загубени четири часа! Не ги намери! Повдигна се леко и подпря брадичка в дланите си, гледаше невиждащо бялата сянка пред себе си.