Л. Хабърд - Страх

— Твоят пояс ли?

— Да, хубавият ми златен пояс. Ти го вдигна, обърна се към водача си и каза: „Какво е това? Златен пояс със символи на католическата църква! А аз си мислех, че това е останка от ацтекски сгради. Цяла седмица копахме за нищо, освен един златен пояс“.

— Сега е в музея на колежа.

— Малко се обидих тогава – тъжно каза Себастиан. – „… за нищо, освен един златен пояс“. Харесвах си го, защото сам го направих, разбираш ли, смятахме, че е доста красив. Бяхме покръстили Рачитл, взехме неговото злато и направихме църковни съдове от него, а когато той умря в мината, даже го погребахме със златно кръстче. Може ли да си получа пояса?

— Сега не мога да го взема.

— О, трябва да можеш. Иначе няма да дойда с тебе и да ти покажа.

— Какво да ми покажеш?

— Къде си прекарал твоите четири часа.

Лоури помисли малко и кимна.

— Добре тогава. Ще вземем твоя пояс. Ела с мен.

Лоури бързо тръгна нагоре по улицата, малката тъмна сянка точно на границата на зрението му отляво, а Себастиан отдясно изоставаше с крачка, две. Грубите му подметки не издаваха и най-малкия звук по паважа.

Разстоянието до сградата, приютила музея, не беше голямо, Лоури скоро вече ровеше за ключовете си. Вратата се отвори към черен мрак, но Лоури познаваше мястото наизуст и не светна с фенерчето, докато не наближи витрината със златния пояс. Потърси другите ключове и включи фенерчето, за да намери нужния. Спря. Обходи със светлинния лъч предметите в шкафа… Поясът липсваше!

Той нервно се обърна към Себастиан.

— Поясът не е тук. Трябва да са го продали на друг музей, докато ме е нямало.

Себастиан наведе глава.

— Значи го няма. И аз никога няма да си го върна, но това не ме гневи. Твърде смирен човек съм. Никога не се гневя. Сбогом, сеньор Лоури.

— Чакай! Ще се опитам да ти върна пояса! Ще го откупя и ще го сложа някъде, където ще можеш да го намериш!

Себастиан спря на вратата, после се скри някъде в тъмното. Лъч светлина се вряза в прохода между витрините. Беше Терънс, пазачът на колежа.

— Кой е влязъл тук? – извика Терънс, стараеше се гласът му да звучи много храбро.

— Аз съм – каза Лоури, пристъпи към светлината и примига.

— Ох, професор Лоури! Ама вие доста ме изплашихте. Май не е време да се занимавате с тези джунджурии.

— Нещо ми трябваше по работа – каза Лоури. – Исках да си препиша един надпис за лекцията ми утре.

— Намерихте ли го?

— Не. Вече не е тук. Предполагам, че са продали предмета.

— Професоре, Джебсън би продал и собствената си майка, сериозно ви говоря. Намали ми заплатата, ето какво направи. Много съжалявам, чух какво е направил и на вас. Защото много ми хареса тази ваша статия.

— Благодаря ти – каза Лоури, като пристъпваше към вратата. Уплаши се да не би Себастиан да се скрие.

— Е, вярно, попрекалил сте малко, професор Лоури. Аз пък мога да ви покажа хора на село, дето ще ви кажат, че са срещали много неща и не могат да обяснят какви са били. Не е добре за здравето да си просите от демоните да ви смажат.

— Да. Да, сигурен съм, че не е. Трябва да си тръгвам, Терънс, но ако искаш, мини някой следобед през кабинета ми, щом се събудиш. Ще се радвам да чуя каквото знаеш.

— Благодаря, професор Лоури. Благодаря ви. Ще ви разкажа.

— Лека нощ, Терънс.

— Лека нощ, професор Лоури.

Лоури припряно се насочи към най-дълбоката сянка на улицата и когато се увери, че Терънс не може да го види, започна да се озърта за някаква следа от Себастиан. Но пред очите му се мяркаше понякога само тъмното нещо, което навсякъде ходеше с него.

Беше търсил хаотично почти двадесет минути, когато някой тихо го повика. Ето го и Себастиан – криеше се до един храст.

— Ох – с облекчение каза Лоури. – Надявах се, че не си изчезнал. Исках да ти кажа, че ако си склонен да почакаш, ще откупя златния пояс.

— Аз не се сърдя – каза Себастиан.

— Но си искаш обратно пояса, нали?

— Би ми било много приятно. Толкова хубав пояс беше. Направих го със собствените си ръце, с многобройни смирени молитви към Бога, и макар че металът идваше от езичниците, работата ми бе изпълнена с любов.

— Ще имаш своя пояс. Но тази нощ трябва да ме заведеш на мястото, където ще намеря четирите часа.

— Значи решил си да ги намериш?

— Да.

— Джим Лоури, чудя се дали знаеш какво ще ти струва да ги намериш.

— Каквато и да е цената, имам намерение да го направя!

— Днес си смел.

— Не съм смел. Зная какво трябва да направя, това е всичко.

— Джим Лоури, снощи ти срещна някои неща.