Л. Хабърд - Страх

— Нито дума за това пред Мери – каза Лоури.

— Естествено.

— Нали ще останеш за обяд и за през нощта?

— Както поискаш – усмихна се Томи.

Качиха се по стъпалата и влязоха в преддверието, Мери ги чу и излезе от хола, обгърна с ръце шията на Лоури и го целуна.

— Добре! Беше на църква, значи, стар езичнико? Здравей, Томи.

Той целуна протегната към него ръка.

— Мери, красива си както винаги.

— Дано не те чуе поредната ти любима – каза Мери. – Надявам се, ще останеш за обяд?

— И аз се надявам.

— Чудесно! А сега, момчета, свалете си палтата и шапките, влезте тук и ми кажете как изглеждаше мисиз Хоукинз, когато научи, че няма да я приема на чай.

— Ужасно изглеждаше – каза Томи. – Все едно, че винаги е надушвала развалено сирене в този дом.

Побъбриха малко, докато Лоури стоеше близо до студената камина. В стаята беше доста тъмно и откри, че не можеше да забележи „нещото“. Попе отначало. Но когато извръщаше глава, то като че ли за миг изникваше насред стаята. Постоянно се опитваше да го хване, когато не е нащрек, но всеки път то се изплъзваше бързешком. Обръщаше глава бавно, за да го заблуди, но и то тихо се измъкваше от погледа му.

Вече си мислеше, че само ако разбере какво представлява то и ще се почувства добре, каквото и да се окаже. Но докато не го види… Потръпна от страх, помисли си, че би могло пак да го докосне.

— Но, Джим! – Мери прекъсна разговора с Томи. – Ти пак трепериш.

Тя го хвана за ръката и го поведе към вратата.

— Качвай се веднага горе, вземи хинин и легни да подремнеш малко. Томи ще ми помогне да сервирам и ще ми прави компания, пали, Томи?

— За приятели съм готов на всичко – каза Томи.

Джим усети някакво неясно нежелание да ги остави сами. Но пък Томи сигурно много пъти е идвал също толкова невинно тук, когато той е бил в експедиции. И какво му става? Да мисли така за Томи! За своя най-добър и всъщност единствен приятел! Той тръгна нагоре по стълбата.

И стъпало след стъпало „нещото“ подскачаше до него. Той се притисна в стената, за да избегне всяка възможност за допир, по присъствието на преграда, спираща го да се дръпне, го нервираше още повече.

И какво беше това нещо?

Защо го преследваше?

Какво би му направило?

И какво би го накарало да се махне?

Той пак се разтресе.

В стаята си намери хинина и го отнесе в банята, за да си налее чаша вода, придружен от „нещото“. Различаваше го съвсем ясно на фона на белите плочки. Тогава реши да го надхитри. Подлъга го, като бавно завъртя глава, отскочи настрани и навън и трясна вратата след себе си. Почувства се по-добре, когато глътна хинина и водата. За миг му хрумна глупавата идея, че трябва да слезе долу и да каже на Мери да не отваря тази врата, но, разбира се, много по-уместно би било да я заключи. Намери ключ и отиде до вратата на банята. След миг езичето щракна. Той едва не се разсмя гласно, но се възпря. Така не бива. Каквото и да е това, то може да бъде обяснено. Нещо не е наред с очите му, това е всичко. Сигурно е от маларията. Нещо, което лекарите още не знаеха за нея.

Влезе в спалнята, свали си сакото и се опъна върху леглото. Топлият въздух, повяващ през отворения прозорец, го унасяше, след малко той отплува в тих сън, в който не го тревожеха видения.

След около три часа се събуди. Слънцето светеше в лицето му, беше станало твърде топло. Чу Мери да му вика отдолу, че обядът е готов. Дали обядът не е малко късен за неделя? Ако се съди по слънцето, наближава четири.

Той стана, прозина се и се протегна, от почивката самочувствието му се подобри значително. Беше му приятно, че е направил нещо, което не можеше да си спомни ясно в просъницата.

Приятният звук на много висок, музикален смях стигна до ушите му, за момент се заблуди, че е Мери. Но не можеше да е тя, Мери се смееше ниско и леко дрезгаво, от нейния смях винаги му ставаше по-уютно, а този… в него имаше нещо неземно. Не го ли е чувал и преди?

Със скок отвори вратата, но звукът не идваше отдолу. Отиде до прозореца и надникна навън – нямаше никой на пътеката или в двора. Но откъде долита този смях? И какво ли се смееше?

В този миг видя движението, като че нещо изтича надолу по стената, за да застане зад него. Той се обърна. Пак размазано във въздуха движение, сякаш нещо се гмурна зад гърба му. Завъртя се.

Но всичко беше безполезно. Нещото, което толкова старателно бе заключил, пак беше при него… и от него идваше смехът.

Що за налудничав смях!

Усещаше огромна умора. По-добре да се престори, че го няма, каквото ще да е. По-добре да извърне глава, да не го чува и да не го вижда. По-добре да смята, че изобщо го няма. Дали Мери и Томи ще го чуят?