Л. Хабърд - Страх

— И?

— Хайде сега да забравим за тях – каза Томи. – Виж какво, Джим. Вчера бях малко кисел и говорих по-сърдито за твоята статия. Вярно, не ми се понрави, защото бих искал да вярвам в съществуването на такива сили – те ме забавляват в този свят, където забавлението е нещо доста рядко. А ми се налага да слушам идеи като твоите. Джим, повярвай ми, ако има с какво да ти помогна, ще го направя. Би било безсмислено да ти внушавам разни глупости. Това, от което страдаш, е някакво въздействие на маларията, незабелязано досега от лекарите. То ти е изтрило паметта за известно време, ти си бродил някъде и си загубил шапката си. Трябва да помниш това. Загубил си паметта си заради маларията и си загубил шапката си, докато си ходил в това състояние. Аз съм твой приятел и съм готов да зарежа всичко, което би ти навредило. Разбра ли ме?

— Благодаря… Томи.

— Отиди при доктор Чалмърз и го накарай да те натъпче с хинин. Аз ще съм наоколо и ще те наглеждам, за да не се отнесеш нанякъде отново. Ще го направя и по друга причина. Ако видиш нещо, ще го видя и аз. Може би, доколкото разбирам от тези неща, няма да позволя да ти се случи беда.

— Едва ли разбирам какво…

— Не казвай нищо. Аз съм най-виновен с моите дрънканици за демони и дяволи. Твърде скъп си ми и твърде скъпа ми е Мери, за да позволя нещо да ви се случи. И… Джим!

— Да?

— Виж, Джим. Нали не си мислиш, че съм ти сложил опиат или нещо подобно в питието?

— Не! И през ум не ми е минавало!

— Добре… просто ми хрумна. Джим, нали знаеш, че съм твой приятел?

— Да, разбира се. Иначе не бих рискувал да ти разкажа тези неща.

Томи продължи с него към църквата. Камбаната биеше, в камбанарията се мяркаше черна сянка, кръговете на звука се носеха надолу, за да паднат върху добре облечените хора на стъпалата и лекичко да ги подканят за влизане. Джим Лоури вдигна глава към дружелюбната стара сграда – листата на бръшляна още не се бяха разтворили, големи кафяви въжета хаотично обвиваха сивите камъни. Цветните стъкла на прозорците проблясваха в слънчевата светлина. Незнайно защо той чувстваше много силно, че присъствието му тук е неуместно. Винаги му се струваше, че това е убежище, място за отдих на душата, но сега…

Една жена го блъсна с лакът в тълпата и той се опомни достатъчно, за да познае съпругата на декана Хоукинз. Спомни си нещо.

— О, мисиз Хоукинз!

— Как сте, професор Лоури? Не сте ли със съпругата си днес?

— Точно това исках да ви кажа, мисиз Хоукинз. Тя не се чувства много добре, мисля, че ви е очаквала за чай днес след обяд.

— Ами да.

— Тя помоли да я извините за отлагането на поканата, мисиз Хоукинз.

— Може би е добре да ѝ се обадя и да попитам дали няма нужда от нещо.

— Не. Нужна и е само почивка.

— Е, щом е така, предайте и, че се надявам скоро да се почувства по-добре.

— Разбира се – каза Лоури и я загуби от поглед сред хората.

Томи обикновено сядаше при Лоури и Мери и както винаги, никой не беше заел местата им. Лоури се облегна и се огледа, разсеяно отвръщаше на тези, които му кимаха.

— Тя е една ужасна стара клюкарка – прошепна Томи. – Не се учудвам, че Хоукинз има лошо храносмилане. Но се чудя как изобщо те заговори след новината.

— Каква новина? – също шепнешком каза Лоури, почти без да се обръща към Томи.

— Как каква, за тебе и Джебсън. Тя е приятелка на мисиз Джебсън, всички вече знаят какво е станало. Съмнявам се, че би се обадила на Мери. И аз си съсипвам общественото положение, като седя до тебе. Много смешно се държат. Сякаш глупак като Джебсън може да ти развали настроението.

— Наистина го развали. Донякъде.

— Защо? Пуснаха те да се измъкнеш от тази клоака на скуката. Най-после ще си свободен от покани за чай. Не можеш да си осъзнаеш късмета.

— А какво ще кажеш за Мери?

— На Мери страшно ѝ се иска да пътува с тебе и сега не можеш да кажеш „не“. Ако ти не вземаше нещата толкова навътре, тя сигурно щеше да се киска като хлапе. Помисли си само, да каже на мисиз Хоукинз да не ѝ отива на гости! Ама нищо ли не разбираш, Джим? Тя все едно прасна един в зъбите на самата мисиз Хоукинз!

— Ще пеем сто деветдесет и седми псалм – каза от страни един глас.

Органът започна да пъшка и да се оплаква, всички станаха, изтърваваха си книгите, шумяха и кашляха. После носовият глас на пастор Бейтс проби през скърцането и тропането, хорът извиси треперливите си ридания и службата започна.

През цялото време очите на Лоури не се откъсваха от тила на Джебсън. Погледът му не беше особено втренчен, но в някои моменти осъзнаваше, че Джебсън се гуши от неудобство. Но и без това Лоури почти не отделяше внимание на Джебсън, а полуприспан от меланхоличната проповед на Бейтс, се носеше някъде извън себе си, мяташе се неспокойно в търсене на отговор.