Л. Хабърд - Страх

Примирено отиде в банята и си изми ръцете.

— Джим? Джим, старо магаре такова, няма ли да слезеш най-после?

— Идвам, Мери.

По-добре да не показва колко е потресен.

Когато влезе в трапезарията, завари масата покрита с блестящ кристал, сребро и порцелан, а над големия угоен петел в блюдото, заобиколен от картофи и грах, се носеше ароматна пара.

— Ето ви, сър! Изглеждате по-добре – каза Томи.

— Той почти не спа снощи – обади се Мери. – Хайде, Джим, момчето ми, грабвай ножа и нарежи онова на порции.

Седна на масата с Томи от дясната страна. Погледна през масата Мери и се усмихна. Колко красива беше жена му и как се чувстваше приласкан, щом го погледнеше така. Как би могъл да се чуди дали го обича или не! Нито една жена не би гледала така мъж, ако не го обича истински.

Взе ножа и вилицата и се зае с нарязването на петела. Изведнъж ножът се разтресе толкова силно, че не беше в състояние да го удържи. Издрънча върху порцелана.

Пронизващ, мелодичен смях точно зад него!

— Томи – опитваше се да говори разбрано, – Томи, имаш ли нещо против тебе да се падне тази чест? Май треперя.

Мери за миг се разтревожи, но той някак я успокои. Томи се захвана с петела, а Мери поднесе салатата, крадешком поглеждаше учудено Джим. Накрая всичко беше на масата и бяха готови да започнат обяда.

— Ама че пиленце – каза Томи.

— Естествено, при такава цена! – отбеляза Мери. – Ако цените на храната растат все така, скоро ще препречат пътя на облаците.

— Да-а-а – проточено измърмори Томи, – а заплатите са си все същите. Това наричат икономически прогрес – направи всичко толкова скъпо, че никой да не може да го купи, появяват се излишъци, които правителството може да закупи и да изхвърли на боклука, така че данъкоплатецът да разполага с по-малко пари, с които би могъл да купи скъпите стоки. Да, наистина сме развили цивилизацията от времената, когато живеехме в пещери.

Мери се засмя и Джим се вцепени, защото нещото зад него също се смееше. Но съвпадението беше случайно – след малко ТОМИ каза нещо сериозно и смехът прозвуча отново.

Джим се опита да си послужи с ножа и вилицата два-три пъти. Но ставаше още нещо странно. Всеки път, щом докоснеше чинията си, тя мърдаше. Не много, почти незабележимо. Леко, кръгово движение, което преставаше в мига, когато той се отказваше да я пипа. Но щом посегнеше, тя също се раздвижваше. Той съвсем внимателно си измисли повод да си сипе още сос и в този момент бързо погледна под покривката. Но нямаше нищо нередно. Сложи чинията на мястото и и още веднъж се опита да посегне към нея. И още веднъж тя помръдна.

Усещаше се болен.

— Бихте ли… Бихте ли ме извинили? Струва ми се… не съм много добре.

— Джим!

— По-добре да повикам лекар – каза Томи. – Изглеждаш твърде блед.

— Не, не. Ще се оправя. Нека само да полегна за малко.

— Ще ти запазя обяда топъл – каза Мери.

— Беше толкова хубав обяд – каза Лоури с тъжна гримаса. – Не се безпокойте за мен. Продължавайте.

Смехът прозвуча отново, по-високо и пронизително, тъмната сянка се носеше край него, докато той бързо влезе в стаята и отиде към леглото. Хвърли се върху него. Но нещо му хрумна, скочи и сложи резето. Пак легна, но не можеше да се овладее. Гърлото му се свиваше, гадеше му се, започна да обикаля в затворен кръг стаята.

Часовникът долу отброи единадесет с дълги бавни удари. Лоури, притиснал лице в леглото, се размърда неспокойно и изплува от желаната забрава на дрямката. Събуждаше се, за да осъзнае, че ще му се случи нещо смразяващо страшно, но докато лежеше вцепенен, разширявайки с усилие границите на съзнанието си, той оглеждаше спомен след спомен и ги отхвърляше настрани. Не, нищо от тези неща не беше причината за сегашното му състояние, не знаеше какво би могло да бъде…

Пронизителен звънящ смях достигна ушите му.

Изправи се със спазми във всеки мускул и видя нещото да се носи около леглото и да изчезва от погледа му. Ако само можеше да го види ясно!

Някъде шумолеше хартия, раздвижена от топлия нощен ветрец, сякаш някой ровеше из писанията му. И макар че стаята изглеждаше празна, след малко самотен лист, подхвърчащ из въздуха, легна на килима до краката му. Гледаше, без да смее да го вдигне. Виждаше нещо написано на него. Накрая любопитството надделя над страха, той разгъна листа и се опита да разчете знаците. Но те бяха изписани със старинен, неразбираем почерк, размазваха се и се сливаха. Можа да различи само някакъв час, но и в това не беше сигурен.