Л. Хабърд - Страх

— Така е.

— Тези неща бяха на твоя страна. Те бяха силите на доброто. Не си загубил своите четири часа с тях, Джим Лоури. Нито пък с мен.

— Трябва да ги намеря.

— Не би могъл да понесеш силите от другата страна. Не би могъл да понесеш толкова болка, ужас и зло. Ако ще намираш тези четири часа, трябва да се подготвиш за среща отблизо с другите сили.

— Трябва да ги намеря.

— Тогава, Джим Лоури, вярвай ми и аз ще ти покажа част от пътя. Останалият път ще го извървиш сам.

— Води и аз ще те следвам.

Изящната малка ръка на Себастиан направи кръстен знак във въздуха, после посочи път нагоре. Лоури се намери на гладко синкаво шосе, което завиваше нагоре и напред сякаш чак до луната.

Себастиан стисна в ръка броеницата си и закрачи напред. Лоури се озърташе, по колкото и да търсеше, не видя малкото черно нещо, нито чу смеха му, ако този смях идваше от него.

Вървяха дълго, покрай прострени в далечината ниви и скупчени спящи къщи. Веднъж ги подмина същество с приведена глава и скрито лице, вървеше надолу с бавни морни крачки, но Лоури не разбра какво е.

Пътят под краката им стана начупен, като че някога е бил направен от стъпала, които времето е превърнало в чакъл. Все по-често в пукнатините се появяваха снопчета трева, явно пътят не беше използван много. Отпред мъгливите очертания на планини се оформиха в погледа му, после на Лоури му се стори, че твърде бързо са надвиснали право над тях. Пътят започна да криви и да се гмурка по склоновете, накланяше се навън, заставаше почти вертикално навътре, тук наглед земетръси и лавини бяха поработили старателно. Даже и сега, както вървяха по него, понякога потреперваше, веднъж с въздишка, завършила в грохот, цяло парче от пътя се срути зад тях, оставяйки пустота след себе си. Лоури вече се тревожеше дали въобще ще успее да се върне.

— Сега става по-трудно – каза Себастиан. – Някога катерил ли си се по планини?

— Не много често.

— Е… достатъчно силен изглеждаш.

Себастиан се отклони под прав ъгъл от виещия се път и с лекота закрачи нагоре по почти вертикалната скала. Лоури се закатери и изумен откри, че колкото и висок да му се бе сторил този склон, беше само осем-девет фута и той го преодоля лесно. Повървяха покрай ръба, пътят бързо потъваше долу, докато започнала се вижда като бяла струна. Тук горе вятърът беше малко по-силен, но още топъл, луната светеше дружелюбно. Струваше му се, че имат някаква основателна причина да бъдат колкото може по-незабележими, сега Себастиан се притискаше в друга скала, този път наистина висока.

— Става малко по-лошо – каза Себастиан. – Бъди много внимателен.

Бяха стигнали края и на двете скали, тук рязък завой надясно предлагаше само усещането за грапав камък на опипващите пръсти.

Лоури погледна надолу и леко му прилоша. Страхуваше се от височина не повече от всеки друг, но скалата сякаш падаше безкрайно и беше привидно съвсем отвесна, можеше да си представи как пада през това пространство. Далече, далече долу малък поток, приличащ на парче блестяща тел, се виеше през назъбените скали, тук-там по камъка дървета, смалени от разстоянието, стърчаха като протегнати ръце. Себастиан беше изчезнал зад завоя. Лоури все така опипваше, но не намираше опора.

Наведен силно напред, той видя ръб. Стори му се, че ако се хвърли с протегнати ръце, ще може да го стигне. Наклони се и го сграбчи диво. Хвана се за ръба, въздухът се вкопчи във висящите му крака.

— Продължавай – каза Себастиан.

Лоури се придвижваше сантиметър по сантиметър. Твърде трудно беше да се удържи, грубата повърхност на ръба нараняваше ръцете му и беше едва забележимо наклонена навън. Опита се да види Себастиан, но му пречеше ръката. Уморяваше се, гадеше му се от страх, сякаш нещо се бе втренчило в него, готово да го хвърли надолу. Погледна над ръба.

Огромно черно петно се бе надвесило над него, две големи очи блестяха в злоба!

Лоури погледна надолу – под него имаше само празнота.

Чу се звук на меко мъркане, тъмното петно се надвеси още по-близо. Нещо започна бавно да откъсва пръстите на Лоури от ръба.

— Себастиан!

Никакъв отговор от монаха.

— Себастиан!

Мъркането над главата му стана по-силно и доволно.

Едната му ръка почти губеше допир с ръба, накрая увисна! Лоури се клатеше във въздуха – нещото започна бавно и удовлетворено да отделя от камъка и лявата му ръка. Спомни си за револвера, измъкна го от джоба и го насочи нагоре.

Нищо не се промени в очите. Мъркането омекна още повече. Изневиделица Лоури почувства увереност, че не бива да стреля, макар и да не можеше да я оформи в ясни думи. Ако стреля, върху него ще налети цяла глутница, съмняваше се дали куршумите ще им навредят. Лявата му ръка изтърва ръба, той се преметна далече от скалата, въздухът пищеше в лицето му, нахлуваше в ноздрите му, мракът алчно го поглъщаше.