Л. Хабърд - Страх

Виждаше звездите и луната да се въртят в объркан танц, грапавото лице на скалата се носеше нагоре с невероятна бързина, но блестящата нишка на потока едва бе набъбнала, откакто падна.

Не си спомняше допира със земята. Лежеше на толкова гладка повърхност, че я усещаше като метал. Той зашеметено се надигна на колене и надникна над края на този втори ръб. Откри потока все така далече долу, би трябвало дърветата да са спрели летежа му.

Къде беше Себастиан?

Вгледа се нагоре, но не забеляза знак за присъствието на съществото, което го бутна. Погледна наляво и надясно, но не намери начин да слезе от това място. Притисна се в камъка и запристъпва по ръба. Тук имаше малки пещери, в тъмната им паст се криеха същества, които той смътно усещаше. Знаеше, че не бива да влиза. И все пак… все пак, как иначе би могъл да слезе?

Една от пещерите беше по-голяма от останалите, трябваше да влезе в нея, макар че доста от решимостта му се бе изпарила. Пропълзя на колене и длани, пръстите му напипаха нещо като козина, той отскочи назад. Някой го блъсна леко изотзад и го свали отново на колене. Целият под на това място беше от козина, която сухо гъделичкаше дланите му.

Дълбок равнодушен глас каза:

— Вървете пред мен, моля.

Не се осмели да погледне говорещия, който и да беше. Стана и тръгна напред. Имаше широки плоски стъпала, понякога се спъваше в тях. Явно бе изгубил някъде фенерчето, но и без това не би го използвал от страх. В това място имаше нещо ужасяващо, нещо непреодолимо, което го очакваше в мълчаливо търпение може би зад следващия завой, може би зад втория… Блъсна се в грапава степа и се натърти.

— Продължавайте, моля – каза с досада гласът зад него.

— Къде е… къде е Себастиан? – осмели се да попита.

— Сега не сте с тях . Сега сте с нас. И се старайте да не създавате неприятности, защото долу в един от тези тунели имаме изненада за вас. Проходът, бедни ми човече, е надясно. Не си ли спомняте?

— Аз… аз никога не съм идвал тук преди?

— О да, идвал сте. Наистина е така. Нали е идвал?

— Сигурен съм, че е идвал – каза друг глас наблизо.

— Много, много пъти.

— А, не толкова много – каза другият глас. – Май всичко на всичко три пъти. Искам да кажа, точно тук, на това място.

— Вървете, вървете – каза първият глас с прозявка.

Всичко, което можеше да направи, бе да насили краката си. Чакаше го нещо непроизносимо страшно, нещо, до което не смееше да доближи, нещо, което ще го доведе до лудост, ако само го погледне!

— Вече ни принадлежите, така че продължавайте.

— Какво ще ме правите?

— Ще видите.

Усещаше наклон под краката си, с всяка стъпка нещата като че се събуждаха и отпълзяваха настрани, едва не го събаряха, веднъж се увиваха около глезените му, друг път го блъскаха грубо.

Наклонът беше много дълъг, в дъното му имаше мрак. Не бива да отива там! Трябва да се върне, докато още има време!

— Хайде вървете – казаха скучаещите гласове. – Вече сте наш.

Пред него всичко беше неподвижно. Пред него… Лоури се отпусна надолу, твърде слаб и болен за да продължи, твърде уплашен от онова пред него, за да направи дори крачка. Всичко се въртеше, нещата наоколо виеха в лицето му.

Тогава чу слабия тих гласец на Себастиан да произнася дълги монотонни изречения на латински.

Себастиан!

Лоури се изправи мъчително и се затътри към звука. Не беше сигурен дали тунелът се е разделил на две и дали върви все още. Не беше сигурен в нищо, освен в гласа на Себастиан.

Зави зад поредния ъгъл и примига в мътната светлина, процеждаща се високо горе през прозорец с цветни стъкла. В това място сякаш имаше само сенки и прах, но лека-полека започна да различава и други неща. Седем бика, издялани от камък, стояха един до друг на висок рафт. Едното копито на всеки бик беше поставено върху кръгъл предмет, равнодушните каменни очи гледаха сцената долу.

Подът беше много хлъзгав, едва можеше да стои на крака и Лоури тежко увисна на мръсна драперия вдясно от него.

Стаята беше пълна с хора, половината от тях – мъже, а останалите – жени. Себастиан стоеше зад малък олтар малко над главите на множеството. Изящните ръце на Себастиан правеха бавни, отработени движения над главите, очите му гледаха нагоре, за да срещнат лъчите, падащи от високия прозорец. Пред него беше разтворена гигантска книга, кръст и свещен пръстен задържаха страницата на мястото ѝ. А около него в широк кръг бяха жените.

Те бяха красиви жени, всички облечени в бяло, понякога само от качулките им проблясваше червено. Имаха невинни лица на светици, движеха се грациозно и плавно.