Л. Хабърд - Страх

Постара се да забрави колко усилия му струваше всяко движение и се зае да премахне следите от нервното напрежение. Грижливо се обръсна, изкъпа и облече и когато пак погледна в огледалото, връзвайки вратовръзката, успя да си вдъхне малко кураж.

Въпреки всичко, ето още един свеж пролетен ден. Джебсън да върви по дяволите, старият тъпанар ще бъде мъртъв много преди Джеймз Лоури. Дяволите да ги вземат и тези четири часа, нали и рицарят това каза – какво са четири часа? Дяволите да ги вземат и призраците, които го нападаха. Има и смелост, и сила да преживее и тях. Има предостатъчно смелост и воля, няма да го принудят да се откаже от твърденията си в статията. Нека да правят най-лошото, на което са способни!

Слизаше по стълбата, закопчавайки сакото си, поддържаше духа си с напън, напомнящ употребата на физическа сила. Тъмното нещо беше точно встрани от него, високият пронизващ смях отекваше в далечината, но той беше решил да не им доставя удоволствието да се вслушва в него. Напук на тях ще се държи както винаги. Ще поздрави Мери и Томи с удоволствие и ще изнесе днешната си лекция не по-малко сухо и обстойно от когато и да било.

Мери го погледна недоверчиво, но като видя, че той привидно е много по-добре, обгърна с ръце врата му и му даде целувката за добро утро. Томи вече седеше на масата.

— Виждаш ли? – каза Мери. – Не можеш да нараниш това старо парче гранит. Бодър е както винаги.

— Проклет да съм, ако не е – отвърна Томи. – Между другото, Джим, единадесет и половина през нощта не е най-подходящото време за разходки. Дано си се опазил от неприятности.

За момент го доядя на Томи, че спомена това. Сякаш и Томи искаше тези омразни случки да са му все пред очите. Но пък Томи говореше толкова приятелски, не би могъл да му желае злото. Все пак… странното посещение и…

— Ето ти закуската – Мери сложи пред него чиния с пържени яйца и шунка. – Няма за къде да бързаш, но те съветвам веднага да се заемеш с нея.

Лоури ѝ се усмихна и зае мястото си до масата. Докато вземаше ножа и вилицата, още мислеше за Томи. Посегна към яйцата…

Все така леко, чинията помръдна.

Лоури погледна въпросително Томи и Мери – дали са забелязали? – Очевидно не. Пак вдигна с вилицата малко от яйцата.

Отново чинията мръдна настрани.

Той остави вилицата.

— Какво има? – попита Мери.

— Май… май не съм много гладен.

— Но ти нищо не си ял от закуската вчера!

— Е да…

Той храбро хвана вилицата. Чинията бавно се раздвижи. И вгледан в нея, той осъзнаваше нещо.

Когато не гледаше към Томи, с крайчето на окото като че забелязваше вампирските му зъби. Насочи погледа си право към мъжа отсреща, но не видя нещо необичайно в устата на Томи. „Започват да ми се привиждат разпи глупости, каза си Лоури“. Пак се наведе над чинията.

Но нямаше съмнение, наистина виждаше. Щом отмести поглед от лицето на Томи, появиха се жълтите вампирски зъби, издуващи напред долната устна!

Чинията помръдна.

Малкото тъмно петно щъкаше зад него.

Отнякъде се чу високият пронизващ смях.

Лоури изтощи смелостта си в опита да остане седнал. Впери очи в чинията. Ако не се опитваше да я докосне, тя оставаше абсолютно неподвижна.

В този миг видя още нещо. Щом отмести поглед от Мери, и тя се сдоби с вампирски зъби като Томи!

Вторачи се в нея, но това беше познатото мило лице.

Погледна настрани.

Устата на Мери бе обезобразена от тези жълти вампирски зъби!

Само ако можеше да види устите им ясно! Тогава би бил сигурен!

Тъмното нещо се измъкна от погледа му.

Опита се да се храни и чинията помръдна.

Той отскочи от масата и обърна стола. Мери го гледаше със страх в очите. Томи също стана.

— Имам среща преди първата лекция – каза Лоури с грижливо сдържан глас.

Погледна Томи и видя вампирските зъби на Мери. Погледна Мери – беше същата както винаги, но можеше да забележи вампирските зъби на Томи.

Той бързешком отиде в преддверието, грабна палтото си, Томи го последва и направи същото. Мери застана пред него, гледаше нагоре в лицето му с изумление.

— Джим, има ли нещо, което би трябвало да узная? Джим, можеш да ни се довериш.

Той я целуна и сякаш усети вампирските зъби, които не можеше да види ясно.

— Добре съм, мила. Не се тревожи за мен. Нищо лошо не се е случило.

Очевидно тя не му повярва и мислеше напрегнато, повика го чак когато той слезе по стъпалата и се зарадва на устойчивата пътека:

— Джим, шапката!

Той ѝ махна и закрачи към улицата. Томи трудно успяваше да не изостане.