Л. Хабърд - Страх

В тази аудитория и в този момент има поне пет-шест талисмана, в които притежателите им вярват доста сериозно. Наричате ги талисмани за късмет и сте ги получили от някой, който ви обича или пък сте се сдобили с тях при случка, която ви е непосилно да разберете. Значи наполовина вярвате в богинята на късмета. Наполовина вярвате в бога на бедите. Всички вие понякога сте забелязвали, че точно когато сте били най-сигурни в собствената си неуязвимост, това е бил и моментът, в който се сгромолясвате. Да кажете, че никога не боледувате, сякаш е покана към болестите да ви налетят. Колко приятели познавате, които са се надували пред вас, че никога не са имали злополуки и след време ви се налага да ги посещавате в болницата след нещастен случай? Ако тези вярвания не бяха се загнездили у вас, нямаше нервно да чукате на дърво всеки път, щом се похвалите колко ви върви.

Това е съвременен свят, пълен с материалистически „обяснения“ и все пак няма машина, която да ви осигури късмета. Няма ясни твърдения за някакъв закон, който служи за определяне на човешката съдба. Знаем, че лицата ни са обърнати към светлината и, макар да отхвърляме всякакво доверие към свръхестественото или към каквито и да е злонамерени богове, пак разбираме, при това ясно, че гърбовете ни са в мрака и пустотата и че едва ли разбираме степента на нещастията, които сме създадени да преживеем. Говорим за „щастливи случаи“, носим талисмани за късмет и чукаме на дърво. Поставяме кръстове над своите църкви и строим камбанариите с арки. Когато се случи нещастие, чакаме и останалите две и не се успокояваме, докато не се случат. Вярваме в бога на доброто и тази вяра ни крепи, или бродим безпомощно из здрачни ями на живота, оглеждайки се за демоничния носител на разрухата, който ще ни отнеме щастието, или пък нагло насочваме цялата вяра към себе си и предизвикваме съдбата да опита най-лошото. Треперим в тъмното. Смразяваме се в присъствието на мъртъвци. Някои от нас се обръщат към мистични науки като астрологията или номерологията, за да се уверят, че пътят им е чист. И пито един човек в тази стая, ако бъде поставен в къща, за която се говори, че е населена с призраци, не би отрекъл твърдо съществуването им. Ние сме интелигентни хора, устните ни произнасят думи на неверие, но обръщаме очи да търсим зад себе си каква ли опасност би могла да ни сполети от онази черна пустош.

Защо? Значи е вярно, че около нас съществуват демони, дяволи и духове, чиято ревност към човека ги води до съзнателното творене на злото? Или въпреки изводите на науката за вероятностите, отричащи обяснението чрез съвпадение, да твърдим, че човечеството само си навлича нещастията? Има ли сили, които нямаме сетива да възприемем?

Само като въпрос, искам да ви попитам – възможно ли е всички ние да притежаваме някакво дремещо възприятие, което в съвременната суета да е изостанало в развитието си? Дали нашите прадеди, остро усещащи първобитните опасности, са отделяли внимание за индивидуалното развитие на това възприятие? И дали защото сме пренебрегнали възможността да развием своите сетива, сега сме „слепи“ за свръхматериалните въздействия? И дали не е възможно във всеки момент да преживеем внезапното възраждане на това възприятие и съвсем живо, като в ярката светлина на мълния, да видим онези неща, които ревниво заплашват нашето съществуване? И ако видим дори за кратък миг свръхестественото, бихме започнали да разбираме проблемите, заобикалящи човека. Но ако преживеем това прераждане и после разкажем какво сме видели, дали не биха ни нарекли „луди“? Но какво да кажем за виденията на светците?

Като деца всички сме усещали призраците на мрака. Дали е възможно това възприятие да е по-будно у детето, чийто ум все още не е затънен от прекомерния товар на факти, факти и още факти? Няма ли и днес в този свят хора, които общуват със свръхестественото, но които не могат да покажат или да обяснят това, за да им повярват, защото на другите липсва това особено възприятие?

Давам ви нещо, върху което да размислите. Дълги седмици ме слушахте търпеливо и запълвахте тетрадките си с драсканици за етнологията. Нито веднъж през цялото време досега не съм ви накарал да помислите върху нещо или да си зададете въпрос. Ето го и звънецът. Помислете върху това, което ви казах.

Половината от тях като че мислеха дали това не е някоя от знаменитите шеги на професор Лоури. Другата половина, по-чувствителните, май се питаха дали професор Лоури не е болен?