Л. Хабърд - Страх

— За мен е удоволствие да имам такова товарно магаре – Мери леко се поклони.

Лоури ѝ даде чека и тя го целуна. Томи я хвана под ръка и двамата излязоха от кабинета.

Дали някаква сетивна илюзия караше Лоури за миг да усети вампирските зъби в устата ѝ? Дали особеният ъгъл, под който светлината падаше върху лицето ѝ, го караше да вижда тези зъби? А дали обикновената ревност го накара да повярва, че видя изпълнен с любов поглед към Томи, когато излязоха?

Разтърси яростно глава, искаше да се освободи от тези ужасии мисли и се обърна към бюрото си – лице в лице с черепа. Ядосано сложи капака на кутията и я захвърли по-далече от себе си. Но капакът не се задържа, нито пък кутията остана върху купчината – черепът се изтърколи с кух звук и накрая спря с нос към пода. Той го ритна и черепът бавно тупна в ъгъла, откъдето слепите очни кухини го гледаха с мек укор. Един зъб беше паднал и се виждаше като кафяво петънце на килима.

Мислите му съвсем се объркаха, вече не можеше да си спомни дали това е черепът на Себастиан или не е, даже дали е извадил нещо друго от гроба на Себастиан, освен пръст и един златен пояс. От дълбините на паметта му, претъпкани в училищните години, изплуваха думите „Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът“. Произнесе ги на глас няколко пъти, преди изобщо да разбере какво казва. После си позволи мрачна шега – промърмори „Бедни ми Лоури. Аз помня го, Хорацио…“

Опита се да се засмее на себе си, но не можа. Усещаше отново как нервите му се изпъват до скъсване, чуваше ехото от думите на старата жена. Котки, шапки, плъхове… Котки, шапки, плъхове. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката? Шапки, прилепи, котки, плъхове. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Още ли искаш да си намериш шапката?

Още ли искаш да си намериш шапката?

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА?

Той се отблъсна от бюрото и събори с трясък стола си на пода. Грубият звук му донесе някакво облекчение, но в момента, в който го чу…

Шапки, прилепи, плъхове, котки. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Прилепи, прилепи, прилепи, прилепи. Плъхове, плъхове, плъхове, плъхове. Шапки, прилепи, котки, шапки, плъхове, шапки, прилепи, плъхове, котки, шапки, плъхове, прилепи, котки…

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА, ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ?

— Не!

— Тогава – каза детски гласец, – ти си Същността.

Той разярено оглеждаше кабинета в търсене на собственика на този глас. Но кабинетът беше празен.

В следващия миг Лоури ясно видя движение на стената срещу бюрото, откъдето бяха махнали библиотечен шкаф, а зад него се откриваха безсмислени криволици по напуканата мазилка. Не откъсваше поглед от това място, откри, че то заема определена форма. Първо смътните очертания на лице, после, малко по малко, се оформи и тялото. На главата се появи коса, очите леко се раздвижиха, ръката се протегна от стената и останалото я последва.

— Би ми било неприятно, ако съм те уплашила – каза високият мелодичен глас.

Нещото изглеждаше като дете на не повече от четири години, момиченце с дълги златисти къдрици и приятно закръглени крака. Облечена беше в рокличка с волани, много чиста и бяла, имаше вързана в косата панделка, също бяла. Лицето и беше кръгло и хубаво, но с доста странна красота, не съвсем детска. Очите бяха толкова тъмносини, че почти изглеждаха черни, дълбоко в тях се криеше поглед, по-подходящ не за невинно дете, а за вечно обладана от похот развратница. Устните бяха пълни и влажни, леко отворени, сякаш за да срещнат целувката на разпален любовник. И като ореол от мрак я заобикаляше кълбеста сянка. Безсрамните очи бродеха ласкаво по лицето на Лоури, тя се настани върху бюрото му.

— Но аз не те плаша, нали?

— Ти… ти какво си? – каза Лоури.

— Как какво, дете, разбира се. Нямаш ли очи? – После добави замислено: – Знаеш ли, ти си много хубав мъж, мистър Лоури. Толкова голям и груб…