Л. Хабърд - Страх

— Сандвич с пилешка салата и чаша мляко – каза Лоури на сервитьора.

После поговори с хората на своята маса за дребни случки в колежа и им разказа анекдот за последната си експедиция в Юкатан. Усещането за самообладание, съчетано с „всеобхватността“ на собствената му личност, му позволяваше да се чувства добре. По-късно, когато се разделяха, разбираше, че приятелството му с неколцината събеседници е станало малко по-близко. Но все пак тук имаше нещо смущаващо през цялото време. Няколко пъти се опита да се вслуша в разговора на масата зад него, но чу само звуци, само бъркотия от звуци.

Сети се, че е понеделник и се отпусна с облекчение. Нямаше повече лекции този ден, натоварените му дни бяха вторник и четвъртък. Можеше да излезе и да се поразходи, да се порадва на слънчевите лъчи и да забрави за всичко, което му се случи.

Заведението почти се беше опразнило, когато той излизаше. За секунда спря пред вратата, чудеше се накъде да тръгне. И видя, че не всичко е наред с тази толкова позната улица.

Имаше две неподвижни коли на платното, шофьорите сякаш бяха заспали. Момче на велосипед се подпираше вяло на едно дърво. Трима студенти стояха прегърбени на пресечката.

Тези хора трябва да са мъртви!

Но не. Точно в момента шофьорите седнаха изправено, а колите потеглиха. Момчето с велосипеда се отдалечаваше, лудо натискайки педалите. Студентите здраво сграбчиха учебниците си и небрежно се отдалечиха към общежитията.

Лоури се обърна и погледна в кафенето. Касиерът се беше опънал върху сметачната машина. Сервитьор бе застанал насред залата с единия крак във въздуха и крепеше поднос с чинии на дланта си. Закъснял посетител почти беше потопил лице в супата си. Лоури неволно направи крачка към тях.

Сервитьорът плавно продължи движението си. Касиерът започна да драска нещо в дебела тетрадка. Посетителят шумно се зае със супата.

Озадаченият Лоури се извърна и тръгна надолу по улицата. Какво ставаше с него?

Спря пред будката за вестници и си купи един. С човека в будката всичко беше наред, защото старецът както винаги се засуети с надежда, че клиентът няма да си поиска рестото.

Лоури се опита да пренебрегне случките, които бе наблюдавал и продължи нататък. Погледна вестника. Не го учуди кой знае колко, че и този също беше празен, но се ядоса на продавача. Върна се с бързи стъпки към будката. Друг мъж стоеше пред нея и си купуваше вестник, но сега и той, и продавачът бяха неподвижни, подпрени на тезгяха. Лоури забеляза, че и този вестник с празни страници. С отвращение захвърли своя на улицата и си тръгна.

Лоури крачеше безцелно на север, този път скоро щеше да го изведе извън града, жадуваше за уютното спокойствие на потока, в който бе плувал преди много време, за шума на ветреца във върбите кран него. Бе срещнал и други странни прояви, които го изумяваха, хора, животни и птици, които се раздвижваха с миг закъснение. Убеден беше, че това закъснение му се привижда, или пък мозъкът му, преуморен от събитията през последните два дни, просто не отбелязва събитията навреме. Без да се безпокои прекалено, стигна до мястото, където искаше да отдъхне. По едно време се сети, че там сега е разположен завод за целулоза. Но с приближаването си не откри никаква следа от завода, нито димът му мърсеше небето.

Намери мястото край един вир, обичаше да се гмурка тук напук на табелата „Градска вододайна зона. Не замърсявайте“. Опъна се върху хладната трева под топлината на слънцето. Колко доволен беше, че дойде тук, но и колко различен от момчето, мързелувало в това убежище през дългите ваканции. Малко по малко се отпусна в щастлива леност и сънливо си припомняше нещата, които бе мислил и правил като момче. Тогава баща му го караше да изпитва страхопочитание, а сега, точно като баща си, беше професор в „Атуърти“.

Стори му се забавна мисълта, че сега самият той би трябвало да е обект на тогавашното си боязливо възхищение и той надълго и широко си представяше какво би казал на онова момче, лежало по цели часове точно тук, как би му казал, че загадката на света на възрастните не е никаква загадка, а е само несигурен навик да се пази достойнството, може би роден от представите на юношеството, а може би просто оправдание за понамаляла жизненост, или пък удобен щит, с който човек може да отблъсква света от себе си. И всъщност колко ненужно бе да се тревожи това малко момче. Положението да си „пораснал“ бе съпроводено с не по-малко тревоги, и не по-малко безсмислени, от детството.