Л. Хабърд - Страх

Томи се разсмя развеселен.

— Значи светна ти пред очите, а?

— Том Уилямс, аз ще поправя това или ще свърша с тебе.

Смехът на Томи сякаш се чупеше, той завъртя бастуна с явното желание да го използва за удар.

— И какво те прави толкова важен?

— Нито зная, нито ме интересува. Моето си е мое. Върни ми тази моя част, Том Уилямс.

— И да загубя от себе си? – усмихна се Томи.

— Моето си е мое – настоя Лоури.

— Вярвам в едно по-комунистическо отношение към проблема – каза Томи. – Представяш ли си, аз искам тази част от тебе и със сигурност възнамерявам да я задържа.

Сега вече вампирските зъби в ъглите на устата му личаха ясно.

Лоури отстрани Мери. Пресегна се, сграбчи палтото на Томи и го придърпа към себе си. Томи някак се измъкна от ръцете му и на свой ред замахна силно с бастуна. За миг светът около Лоури се превърна в черно мастило. Но успя да се изправи, за да се хвърли към гърлото на Томи. И отново бастунът го повали. Той зашеметено се подпря на ръце и колене, опитваше се да проясни замъглените си сетива. Бастунът го удари още веднъж, усети сблъсъка на бузата си с плочите на тротоара.

След малко едно лице доближи неговото, лице, от което стърчаха жълти вампирски зъби. Болезнена слабост, сякаш губеше кръв, го прикова към тротоара.

Томи се изправи, а Лоури откри, че не може да помръдне. Томи изглеждаше двойно по-голям и силен отпреди.

Мери дълго гледаше Томи, изражението на лицето ѝ бавно се променяше от изумление до доволно съгласие. И Лоури разбра защо е така. И тя не беше нищо, освен кукла, по-оживена от останалите, защото е била по-близо до източника на сила. А когато Томи отне част от пеш, тя започна да се раздвоява между тях, защото всеки от двамата можеше да ѝ вдъхне живот. И сега, когато Томи притежаваше „всеобщността“, не можеше да има съмнение кого ще последва тя.

Тя дори не погледна Лоури, проснат на тротоара. Погледна нагоре в лицето на Томи и се усмихна нежно. Томи ѝ отвърна с усмивка и хванати под ръка, те се отдалечиха.

Лоури извика след тях, но те не се обърнаха. Изчезнаха зад ъгъла.

Тогава улицата взе да се запъва и да спира. Постепенно и не докрай. Тук-там някоя кукла потрепваше. Тук-там някоя уста беззвучно се отваряше. Ужасеният Лоури само гледаше тази сцена.

За него светът беше почти мъртъв!

Тялото му тежеше толкова, че трудно би направил и едно движение. Но знаеше – трябва да ги преследва, трябва да ги намери, да си върне жизнената сила, която му откраднаха. Да живее само с частица от нея, в свят на полутрупове, би означавало лудост!

А Мери!

Как можа… Но нали тя беше само кукла. Кукла като всички други. Не е нейна вината. За всичко е виновен Томи. Томи, когото смяташе за свой приятел!

Беше почти агония да пълзи, но продължаваше, сантиметър по сантиметър, пречеха му телата, лежащи в ярката слънчева светлина. Усещаше все по-силната горещина. И огромна умора. Ако си почине малко, може би ще събере сили. В един двор видя храст с гъста сянка и впълзя в хладината. Само малко да си почине, а после ще открие Томи и Мери!

Събуди се малко преди здрачаване. Усещаше се схванат, беше му станало студено. Не можа веднага да си припомни какво се беше случило, изправи се на колене със съзнанието, че трябва нещо да направи, но не беше в състояние да го определи. Що за летаргия! Дали бе засегнала и мозъка му?

Но не, всичко беше наред с мозъка му. Да! Томи и Мери и светът на привидно мъртвите!

Тази почивка наистина му помогна чудесно. А може би…

Огледа се през клоните на храстите. По улицата ходеха хора, съвсем очевидно беше, че Томи би трябвало да е някъде наоколо и Лоури получаваше част от силата като другите кукли. Може би това ще му помогне! Ако успее да се доближи до Томи, самото въздействие на Томи ще го подкрепя и е възможно да спечели загубеното.

Прокрадваше се в сенките на улицата, нащрек за появата на Томи. Но не, не забелязваше никакъв признак за присъствието му. Дали пък Томи не е в някоя от онези къщи? Може би е на вечеря? И седи така, че може да поглежда навън и да вижда улицата?

А може би обяснението е друго. Щом сега Томи има всичко, тези марионетки ще продължат престорения си живот, и Лоури между тях. Но той знаеше, а те…

Престана да се крие. Един мъж стоеше до пощенската кутия на ъгъла. Той би могъл да знае къде е Томи. Лоури си придаде безгрижен вид и приближи човека, без да бърза. Канеше се да отвори уста и да зададе въпроса си, когато сърцето му подскочи.