Л. Хабърд - Страх

В очите и изплува мечтателен поглед, малкото розово езиче се стрелна да овлажни устните ѝ.

— Ти ли написа онова съобщение?

— Не. Но идвам да ти кажа за какво се отнася. Вече си сигурен, нали, мистър, Лоури, че не искаш да намериш своята шапка?

— Не искам!

— Много приятна шапка беше.

— Никога повече не искам да я виждам.

Тя се усмихна и се отпусна назад сладострастно, малките обувки потропваха по бюрото. Прозя се и се изпъна, изгледа го продължително. Малките пълни устни потрепваха, езичето ги облизваше от време на време. С видимо усилие тя се върна към разговора.

— Ако си свършил с глупостите и с неверието в нас – започна тя, – и ако ни помогнеш срещу другите , ще ти кажа нещо, което ще се радваш да чуеш. Така ли е?

Лоури се поколеба и кимна. Усещаше тежка умора.

— Беше при своя приятел Томи Уилямс точно преди да загубиш своите четири часа, нали?

— Ти сигурно знаеш повече за това от мен – горчиво каза Лоури.

Тя се засмя и Лоури се сгърчи – позна звука, който го преследваше през тези безкрайни часове. Погледна я изучаващо и откри, че образът ѝ пулсира, а мрачният ореол наоколо се свива и разширява, сякаш дишаше някакво голямо нечисто същество. Тя подритна бюрото със своите чехлички на малка принцеса и продължи:

— Томи Уилямс ти каза истината. Ти ни предизвика и каза, че не съществуваме, а ние знаем повече за тебе, отколкото ти самия. Разбираш ли, и без това всичко беше предопределено. На всеки няколко поколения, мистър Лоури, пие си разчистваме сметките с човечеството. И сега започна точно такъв период. А ти, мистър Лоури, ще бъдеш натоварен с контрола на всичко, защото пие се нуждаем от човешки контрол.

Тя се усмихна и на меките бузки се появиха трапчинки. Приглади роклята с жест на момиченце и го загледа, подритвайки бюрото.

— Това искахме да изразим със „Същността“, мистър Лоури. Ти си Същността, центърът на контрола. Обикновено всичко живо преминава през това в мимолетни мигове. Може би и ти в някой ден от живота си внезапно си помисли „Аз съм аз“? Е добре, това осъзнаване на самия себе си е сродно на състоянието, наричано от хората божественост. За миг почти всяко живо същество в този свят е било единствената Същност, точката, в която се фокусира целият живот. Като факел, предаван от ръка на ръка. Обикновено невинни малки деца, като мен, биват избрани и затова детето мисли толкова много за собственото си „Аз“.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Как какво – с престорена скромност каза тя, – казвам ти, че сега настъпва период, в който ние избираме Същността и възлагаме тази функция само на един човек. Вярвам, че на твоя Томи Уилямс му е известно това. Докато си жив, този свят ще бъде оживен. Докато ти ходиш, чуваш и виждаш, този свят ще се движи. Разбираш ли, непосредствено около тебе целият живот ще се съсредоточи в доказване, че е жив. Но не е. Другите около тебе са само кукли. Това щеше отдавна да ти се случи, но беше трудно да установим връзка с тебе. Ти си Същността, единственото живо нещо в този свят.

Мрачният ореол около нея дишаше полека. Тя докосна с изящните си ръчички бялата панделка, после ги скръсти в скута си. Гледаше втренчено Лоури, ленивият поглед на развратница се появи в очите ѝ, устните и леко се разтвориха. Дишането ѝ се ускори.

— Какво… какво очаквате да направя? – каза Лоури.

— Ами нищо. Ти си Същността.

— Т-той е-е-е С-същ-н-ност-та! – изрева хор от гласове в различни части на стаята.

— Но защо ми казваш това?

— За да не се тревожиш от нищо и за да не направиш нещо необмислено. Ти се страхуваш от Томи Уилямс. Обаче Томи Уилямс, също като Джебсън, като Били Уоткинз, е само кукла, която се движи.

— Но ако е така, защо той дойде тази сутрин при мен, наведе се над мен, гледаше ме в лицето, а аз не можех да помръдна?

Тя се напрегна.

— Какво ти направи?

— Само ме гледаше в лицето. И все забелязвам вампирски зъби, когато не гледам право в него…

— О! – потресено и с болка извика тя. – Значи не е възможно!

— Н-не е-е-е в-въз-з-мож-ж-но! – изрева хорът.

— Твърде късно е – отсече тя. – Нищо не можеш да направиш. Томи Уилямс е водачът на другите . И ти трябва някак да си разчистиш сметките с Томи Уилямс.

— Защо?

— Той вече ти е отнел част от тъканта на твоята душа.

— Той беше тук само преди няколко минути.

— Всеки път, когато те види, той ще се опитва да ти отнеме още! Трябва да предотвратиш това!

— Как? – извика Лоури.

Но малкото дете беше изчезнало, черният ореол потъмняваше още повече, започнала се стапя от върха надолу, накрая заприлича на малък черен кръгъл предмет. И изчезна в клъбце дим!