Л. Хабърд - Страх

— Зная, Джим, разбира се.

— Ти си добра, вярна и красива, Мери.

— Тихо. Спи.

Той затвори очи, ръката ѝ успокояващо легна на челото му. Не след дълго заспа.

Събуди се с усещането за някакво ужасяващо зло, сякаш някой или нещо стоеше наблизо и се готвеше да му навреди. Огледа стаята, но не откри нищо. Слънцето приятно осветяваше килима и част от стената, навън минаваха и разговаряха хора, през една-две пресечки оттук нечия нетърпелива ръка натискаше клаксон.

Беше неделя, време беше да помисли за тръгване към църквата. Отметна завивките и стана от леглото. Дрехите му бяха върху един от столовете, но костюмът, с който беше вчера, изглеждаше изцапан и окалян – ще трябва доста да се чисти, преди отново да го облече.

— Мери!

Сигурно още спи. Той облече халат и отиде до вратата на нейната стая. Тя лежеше с едната ръка върху одеялото, устните ѝ бяха леко разтворени, косата ѝ се разстилаше като блестящ облак около хубавото лице. Тя се размърда и отвори очи.

— О! – тя вече се събуждаше. – Успала съм се и закъсняваме за църквата. Трябва да приготвя закуската и…

— Не – каза Лоури. – Няма да идваш в църквата.

— Но, Джим…

— Имаш нужда от сън. Лежи си и мързелувай, сигурен съм, че не си успяла да поспиш повече от три-четири часа.

— Е…

— Аз ще представя семейството… ще хапна нещо в закусвалнята. А ти заспивай…

— Да си взема съня за красота ли?

— Нямаш нужда от повече сън, за да бъдеш красива.

Той я целуна, затвори вратата и отиде в стаята си, за да си избере тъмен костюм. След като се изкъпа и облече, пак се приближи на пръсти до вратата на нейната стая.

— Джим – сънливо каза тя, – бях поканила някои хора за следобеда. Моля те, кажи им, че не съм добре или нещо такова. Никак не ми се иска да разтребвам къщата.

— Както кажеш, мила.

— И да ми кажеш после какво са носили жените – извика тя след него.

Чувстваше се жизнен почти като слънцето, докато слизаше по стъпалата. Но на последното се запъна, страхуваше се да стъпи на пътеката. Постоя така, но погледите на минувачите го принудиха да пристъпи. Тази сутрин пътеката си беше абсолютно устойчива и отново почувствал облекчение и слънчево настроение, той тръгна по улицата, кимайки на хората, покрай които минаваше.

Закусвалнята беше почти безлюдна и избръснатият до синьо съдържател си беше запалил цигара над чаша кафе в края на тезгяха. Понамръщи се, като видя някой да влиза, но щом видя, че това е Лоури, веднага грейна.

— Здравейте, професоре! Не съм ви виждал тук, откакто се върнахте.

Лоури стисна меката влажна длан на Майк.

— Доста зает бях. Шунка с яйца и кафе, Майк. Нали ще побързаш? Закъснявам за църквата.

— Още не са удряли камбаната – отвърна Майк и се зае с тигана, като майсторски чупеше яйцата с една ръка.

— Как се чувствате отново сред цивилизовани хора? – попита Майк, докато сервираше поръчката.

— И аз така мисля – промърмори Лоури, който не го слушаше.

Леко озадаченият Майк се върна при чашата с кафе и си запали нова цигара, но за момент ги забрави, поседя умислен, после разтърси глава, отказа се да разсъждава и отпи от чашата.

Лоури се хранеше бавно, най-вече защото из главата му се носеха объркани мисли: не можеше да се отърве от думите на Томи, от въздействието на неговите намусени прокоби. Томи не би се шегувал с човек, който си има неприятности. Беше усетил как помежду им се разтваря пропаст още по време на разговора. Беше твърде необичайно да се почувства толкова странно и напрегнато с Томи. Ами нали беше доверил на Томи онзи път, че наистина е счупил прозореца, когато Били Уоткинз не можа да докаже това. А веднъж той и Томи подписаха с кръв момчешка клетва за вечно приятелство.

Лоури почти беше свършил със закуската, когато откри, че вкусът и е неприятен, усещането за тих страх бавно го просмукваше. Чудеше се от какво ли може да се страхува? Изневиделица мястото започна да му се струва задушаващо, той припряно бръкна за дребни, за да плати. Слагаше монета от петдесет цента на тезгяха и огледалото блесна срещу него между два термоса с кафе. Видя лицето си, унило и измъчено, и…

В огледалото имаше нещо зад него! Неясно, страшно нещо, което бавно се прокрадваше зад гърба му!

Той се завъртя бясно на стола.

Нямаше нищо.

Обърна очи към огледалото.

И в него нямаше нищо.

— Четиридесет цента – каза Майк.

— Какво?

— Станало ли е нещо? Да не сте болен или нещо друго? Дано не е от яйцата.

— Не – промълви Лоури. – Не е от тях. Нищо им нямаше на яйцата.