Л. Хабърд - Страх

— Забравихте си рестото! – извика Майк след него.

Но Лоури вече беше на тротоара, отдалечаваше се с широка крачка, влагаше всичко, на което беше способен, за да не побегне, да не поглежда през рамо, да се справи с ледената безчувственост, заплашваща да го вцепени.

— Здрасти, Джим.

Той отстъпи настрани, но видя срещу себе си Томи и го заля бурна радост.

— Здрасти, Томи.

— Старче, май те тресе – каза Томи. – Внимавай с тази малария или гадните малки боклучета ще те изгризат отвътре до кухо.

— Добре съм – усмихна се Лоури.

Очевидно Томи също отиваше на църква, защото беше облечен в тъмен костюм и тъмно палто. „Томи, помисли си Джим, изглежда забележително“.

— Вземаш ли редовно хапчетата?

— Какви хапчета?

— Хинин или каквото там са ти предписали.

— Е… не. Но нищо ми няма. Слушай, Томи, не си спомням някога да съм бил толкова доволен, че срещам някого, колкото сега.

Томи се ухили.

— И аз се радвам да те видя, Джим.

— Отдавна сме приятели – каза Лоури. – Колко години станаха?

— О, някъде към трийсет и четири. Само не го казвай никому. Когато някой е стар като мен и още се опитва да се прави на Прелестния прелъстител, не му харесва всеки наоколо да му знае годинките.

— Към църквата ли си тръгнал?

— Естествено. Къде другаде бих могъл да отивам?

— Ами… – Лоури сви рамене и незнайно защо се засмя.

— Срещаме се на този ъгъл и в този час, от доста време – отбеляза Томи. – Къде е Мери?

— Тя не можа да се наспи снощи и реши да си остане вкъщи.

— Ще ми се и аз да имах такова извинение. Пастор Бейтс е цар на досадниците. Май не беше и чувал за Стария завет, преди аз да му спомена по време на един безкраен следобеден чай при жена му.

— Томи… Томи, искам да те попитам нещо.

— Казвай направо, старче.

— Томи, когато си тръгвах вчера следобед, беше към три без четвърт, нали?

— Нещо подобно, доколкото си спомням.

— И аз си тръгнах, нали?

— Сигурен съм в това – отвърна развеселен Томи.

— И изпих само една чаша?

— Точно така. Я кажи какво става, това нещо наистина те тревожи. Не се опитвай да скриеш нищо от стария ясновидец. Какво има?

— Томи, губят ми се четири часа.

— Ха! На мен ми се губят тридесет и девет години.

— Томи, говоря сериозно. Загубих четири часа и… и шапката си.

Томи се разсмя.

— Нищо смешно няма – каза Лоури.

— Джим, когато ме гледаш с тези твои сериозни очи и ми казваш, че си на път да полудееш заради някаква шапка… ами смешно е, и това е всичко. Не исках да те обидя.

— Загубих четири часа. Не зная какво се е случило през това време.

— Добре де, предполагам че това би разтревожило всеки човек. Но има толкова много часове и толкова много други шапки. Забрави ги.

— Не мога, Томи. Откакто загубих тези четири часа, ми се случват разни неща. Ужасни неща.

Съвсем набързо той описа какво му се случи през току-що отминалата нощ.

— Надолу по стълбата – каза Томи, вече без намек за веселие. – Да. Вече разбирам какво искаш да кажеш, и не само това.

— Какво означава всичко това? – помоли за отговор Лоури.

Томи дълго вървя в мълчание, но когато видя, че наближават тълпата пред старата църква, спря.

— Джим, няма да ми повярваш.

— Почти съм готов да повярвам на каквото и да било.

— Помниш ли какво ти казах вчера? За твоята статия?

— Мислиш ли, че статията има нещо общо?

— Да. Вярвам, че има. Джим, ти застана на съвсем определена и даже оскърбителна позиция по въпрос, който беше отмрял от поне стотина години.

— Оскърбителна? Но за кого?

— За… Хъм, трудно ми е да го кажа, Джим, за да звучи така, че да не го отхвърлиш в момента. Ако бях на твое място, не бих се опитвал да намеря тази шапка.

— Но… но аз съм сигурен, че ако не я намеря, всичко това ще ме подлуди!

— По-спокойно. Понякога даже е по-добре да си луд, отколкото мъртъв. Чуй ме, Джим, онези същества, които казваш, че си срещнал… ами те определено представляват свръхестествени сили. О, ще ми възразиш, зная. Днес никой не вярва в свръхестествени сили. Така да бъде. Но ти си срещнал някои от тях. Разбира се, не тези, които може би те търсят…

— Говориш за демоните и дяволите ли?

— Твърде конкретно ги определяш.

— Но тогава какво искаш да кажеш?

— Първо Джебсън. После четири часа и шапка. Между другото, Джим, имаш ли някакви следи по тялото си, които липсваха по време на разговора ни вчера?

— Да – Джим дръпна нагоре ръкава на палтото.

— Хъм-м-м. Твърде странно. Тези следи са на заек.