Л. Хабърд - Страх

Гласът заглъхна в далечината, но само защото умората потопи лицето на Лоури в уютната възглавница на водата, докато почти безчувствените му ръце още стискаха парчето дърво.

„Хайде, хайде сега! Ще се оправиш. Едно хубавичко наспиване в участъка ще ти дойде добре. Ако пък мога да разбера защо хората се натряскват… Я, че това бил професор Лоури!“

Долавяше думите смътно, най-накрая усещането за докосващи го ръце достигна съзнанието му. Остави се да му помогнат да стане от мокрите плочки, чувстваше се пребит и нездрав.

Под уличното осветление дъждът се изсипваше на сребърни облаци, които придаваха блясък на всичко наоколо. Влажна, хубава миризма изпълваше нощта, миризма на разлистване и възраждане на земята.

Старият Били Уоткинз стоеше до него с развяващо се пончо и го крепеше. Старият Били Уоткинз, който бе млад полицай в детството на Лоури. Веднъж арестува Лоури, защото караше велосипеда си по тротоара, друг път се оплакваше, че е счупил прозорец. А сега старият Били Уоткинз можеше да поддържа изправен Джим Лоури, професор в „Атуърти“ и да се отнася към него с уважение, макар че изглеждаше малко стреснат. Мокрите му мустаци висяха на кичури, за разнообразие дъждът беше измил от тях остатъците на дъвкан тютюн.

— Чудя се, – дрезгаво каза Лоури, – колко ли съм лежал тук.

— Я да видим, според мене някъде към пет минути, а може и да са шест. Значи, идвам насам по това време, тръгвам към Църковната улица, сещам се, че забравих да се обадя в участъка от тук, та като се върнах, ето ви и вас, легнал на тротоара.

— Колко е часът?

— Ами като гледам, скоро ще стане четири часа. Слънцето скоро ще изгрее. Да не би жена ви да е болна? Видях запалени лампи в къщата.

— Не. Не, Били, май аз съм болният. Бях излязъл да се разходя…

— Сигурно не ви е идвал сънят. Мене ако питате, една чаша хубаво горещо мляко стига да приспи човек. Добре ли сте сега?

— Да. Сега вече съм добре.

— Сигурно сте се спънал и сте паднал. Имате рана на лицето и трябва да сте си загубил шапката.

— Да… да, трябвала съм я загубил. Сигурно съм се спънал. На коя улица сме?

— На вашата, разбира се. А ей там е вашата къща, на по-малко от десетина метра зад вас. Хайде, ще ви помогна да изкачите стъпалата. Чувах да казват, че сте прихванал от ония тропически болести. Ама прислужницата на мисиз Чалмърз каза, че не било страшно. И защо ли ви трябва да бродите из разни страни, дето има само езичници, а, Джими… исках да кажа, професор Лоури?

— О… сигурно защото е вълнуващо.

— Ъхъ, тъй трябва да е. Също като моя дядо. По цели нощи се бил с индианците, а през деня строил железния път. Ето, стигнахме. Да звънна ли или ще…

— Не, вратата е отворена.

— Е да, ама вашата жена взе да заключва, когато ви няма, мислех да не е завъртяла ключа по навик. Много сте блед, Джи…, професоре. Не искате ли да се обадя на доктор Чалмърз?

— Не, добре съм.

— Е, да не викам дявола, ама не изглеждате добре. Вие най-добре си знаете. Лека нощ.

— Лека нощ, Били.

С остро любопитство той гледаше как Старият Били Уоткинз тромаво слиза по стъпалата. Но пътеката под краката му си беше устойчива както винаги. Старият Били излезе на улицата, обърна се да му махне и продължи нагоре през дъжда.

Лоури отвори вратата и влезе. Водата се стичаше на локва около обувките му, докато събличаше палтото си.

— Ти ли си, Джим?

— Да, Мери.

Тя се наведе над перилата, после бързо слезе, загръщайки пеньоара си.

— Едва не полудях. Още малко и щях да се обадя на Томи да дойде, за да те търсим… Олеле, ти си мокър до кости! Имаш и рана на лицето! А какво е това на ръката ти?

Лоури погледна надолу към ръката си. И на нея имаше рана като от стоманена ръкавица. Той примигна.

— Май съм паднал някъде.

— Но къде? Миришеш на… водорасли.

Побиха го тръпки, тя угрижено дръпна палтото от ръцете му и го поведе нагоре, без да обръща внимание на калния килим. В старата къща цареше студ, в неговата стая беше още по-студено. Тя му съблече дрехите, зави го и изсуши с кърпа косата и лицето му.

Той усещаше вкуса на солена вода на устните си, в ума му отекваха думи: „Дъното е на върха, разбира се!“

— За нищо на света не биваше да те пускам.

— Горката Мери! Само те разтревожих.

— Не говоря за това. Сега сигурно ще се разболееш още по-зле. Защо не се върна, когато заваля?

— Мери.

— Да, Джим?

— Обичам те.

Тя го целуна.

— Никога няма да ти причиня болка, Мери.