Л. Хабърд - Страх

— Джеймз Лоури?

— Да?

— Сигурен ли сте, че вие сте Джим Лоури?

— Да.

— Тогава защо се отзовавате на името Джеймз? Но няма значение, да не си губим времето със софизми. Познахте ли ме?

— Съжалявам, но като че ли не мога да си спомня. Забралото на шлема ви е спуснато и целият сте облечен в стомана.

— Добре, добре, приятелю, няма да си подхвърляме двусмислици, нали? И двамата сме джентълмени, нямаме причини да се караме, нали? Особено за дреболия като едно спуснато забрало. Вие си мислите, че сънувате, така ли е?

— Защо пък, не си го мисля. Не съм…

— В това е работата. Вие не сънувате. Ето, сега ще ви ощипя. – Той го направи и кимна мъдро, след като Лоури отскочи назад. – Вие не сънувате, всичко това е абсолютно истинско. Ако все още не вярвате, погледнете белега от стоманените пръсти на моята ръкавица.

Лоури погледна обратната страна на дланта си – беше раздрала и кървеше.

— А сега да поговорим за тази шапка – каза рицарят. – Решен сте да я намерите, така ли?

— Сигурен съм в това.

— Но нали знаете, че струва няколко долара. Повярвайте ми, стари приятелю, имат ли значение няколко долара, сравнени с ценността на вашия живот?

— Какво общо има моят живот с една шапка?

— О, чуйте ме, стари приятелю, напи стара майка ви каза, че ако намерите шапката, намирате и четирите часа, а ако намерите тях, ще загубите и живота си? Нека погледнем по-разумно на това, нали така? Нека го обсъдим в светлината на студените безпристрастни разсъждения. Една шапка струва може би десетина долара. През следващите тридесет и пет години от своя живот вие ще спечелите, да речем, сто и петдесет хиляди долара, дори ако получавате по четири хиляди и петстотин на година. Равностойна ли е замяната за сметка от десет долара?

— Ами-и-и… не.

— Чудесно, стари приятелю, радвам се, че приемате моята гледна точка. Сега да навлезем по-задълбочено в проблема. Вие сте много интелигентен човек. Загубил сте четири часа. Тридесетте и пет години, които вероятно ви остават, съдържат точно триста и пет хиляди четиристотин и четиридесет часа. Това време не е ли достатъчно да натежи спрямо глупашки малък период от четири часа?

— Хъм… но…

— А, значи трябва още да спорим за това. Решен сте да намерите шапката си, нали?

— Бих искал.

— И не се безпокоите, че ще откриете шапката си, а после и четирите часа, защото те са там, на едно и също място?

— Ами…

— Ето! Знаех си, че накрая ще отстъпите. Намирате шапката си, намирате четирите часа, намирате смъртта си. Така биха протекли нещата. Имате на разположение твърде много шапки, за да се промъквате из разни места, търсейки една от тях.

— Аз… аз ще помисля.

— Не го правете. Би трябвало да сте убеден тук и сега, че няма да ви е от полза, ако намерите шапката. И забравете за четирите часа. Забравете ги напълно.

— Може би… – опита се Лоури, – може би вие ще ми кажете какво се е случило през тези четири часа.

— О, стига, приятелю! Аз ви казвам, че ако откриете това, със сигурност ще умрете, а вие направо искате от мен да ви го разкрия. Аз се опитвам да ви спася , не да ви унищожа.

— Не можете ли само да ми намекнете?

— Но защо да го правя?

— Дали заради статията…

— Стоп, стоп, Джим Лоури. Не се опитвайте да измъкнете нещо от мен, нямам причина да желая смъртта ви. Всъщност мисля, че сте чудесен човек, истински благородник, въобще най-доброто, което може да се намери. Сега просто продължете надолу…

— Да не е от маларията?

— Стоп, стоп.

— Или е от питието?

— Ш-ш-ш-шът, стига.

— Или от…

— Казах ви да млъкнете! – изрева рицарят. – Ако толкова упорито желаете да научите, продължете по тези сгънала и ще срещнете един човек. Това е всичко, което ще ви кажа. Ще срещнете един човек.

— Благодаря ви – каза Лоури. – А сега ще имате ли нещо против да ми кажете името си?

— Име ли? Защо пък трябва да имам име? Аз съм рицар, при това пълен с идеали.

— Но ако ви срещна пак, няма да мога да ви позная.

— Казах, че съм пълен с идеали.

— Е, и какво от това? Аз също съм пълен с идеали.

Той се пресегна и започна да повдига забралото на шлема. Рицарят не се отдръпна, стоеше напълно неподвижен.

Забралото се вдигна.

Шлемът беше празен.

И се спусна мрак.

След малко Лоури направи още един опит да тръгне нагоре, но пак напразно, почти пропадна в пустотата над него. Спря на място, трепереше. Трябва ли… трябва ли да слезе там долу ? Надолу, при… Бързо се отърси от дивото желание да закрещи. Успокои се.