Л. Хабърд - Страх

И отново почти падна в бездънната празнота! Двете стъпала, по които беше слязъл, изчезнаха изпод подметките му.

Отново този смях… не, само приятният звън на разлюляните от вятъра камбанки.

Той се вглеждаше напрегнато в завиващите стъпала, през слоя мрачна мъгла, като в кладенец с черно мастило. Чакай! Да, там има врата, на не повече от трийсетина стъпала, в стената до тях. Тази врата би трябвало да го изведе отново навън и нагоре. Поне може да опита дали е така. Той тръгна надолу, веднъж спря и погледна през рамо. Колко загадъчно тези стъпала изчезваха, щом вдигнеше крака си от тях! Между него и предната стена на къщата нямаше нищо, освен пустота, но все още можеше да види светлините в прозорците. Какво би помислила Мери…

— Джим! Джим, забрави си шапката!

Той се обърна рязко и погледна нагоре. Мери стоеше на площадката, вторачена в мрака, който допреди малко беше пътека.

— Джим! – тя вече виждаше пропастта.

— Тук долу съм, Мери. Не идвай насам. Ей сега ще се кача. Всичко е наред.

Лунната светлина беше твърде слаба, за да различи изражението на лицето ѝ. Горкичката, сигурно се е уплашила до смърт.

— Джим! О, Господи! Джим!

Не можеше ли да чуе гласа му?

— Добре съм, Мери! Щом стигна онази врата, ще се върна!

Горкото дете.

Тя направи движение напред и той събра длани пред устата си, за да изкрещи предупреждението. Тя щеше да стъпи в нищото!

— Спри, Мери! Спри!

Разтресе го тътен, замята се събра над главата му, отнемайки му лунната светлина, стълбата потъна в абсолютен мрак.

Той стоеше и трепереше, вкопчен в грапавата пръстена стена.

От много, много далеч дойде викът, потъващ в нищото:

— Джим! О, Господи! Джим!

Следващият път гласът ѝ се чу като шепот. Накрая – беззвучен като спомен.

Нищо не ѝ се е случило, яростно си каза Лоури. Нищо. Дупката се затвори, преди тя да слезе до нея, а сега този капан набъбва над главата му, затова не може да чуе гласа ѝ. Но някак знаеше, че изобщо не е така. И в този миг тя не е там, горе. Пак го втресе, пак се усети съвсем болен, главата му се завъртя, вече беше сигурен, че ще се втурне напред и вечно ще се препъва към мистерията, надигаща се от дъното – дъното, което не смееше да доближи.

Е добре, но пред него има врата. Ако стои и подсмърча като хлапе, как би се измъкнал от това място? Беше видял врата и щеше да я намери. Засмъква се надолу, предпазливо опитваше с крак всяко стъпало. Откри, че не са равни, някои от тях падаха почти метър, други само с по няколко сантиметра. И стената под ръката му се променяше, сега беше хлъзгава и студена, като от вода, стичала се по нея векове, изгладила камъка и застлала го с мъх. Някъде бавно падаха капки, една по една, плашещо гръмки в тукашната мъртвешка тишина.

И по-лоши неща са ми се случвали, каза си той. Смешно е, да живее в къщата всичките тези години и даже да не подозира съществуването на тази стълба точно под стъпалата към входа.

Както и да е, какво правеше тук? Беше си казал, че трябва да намери нещо…

Четири часа от живота си.

Една филцова шапка.

Къде по дяволите е тази врата? Беше изминал тридесет стъпала, а търсещите ръце не можеха да я открият. Може би сега вече би могъл да се дръпне назад… Щом опита, установи, че стъпалата все така изчезваха, щом минеше по тях. Ако е подминал вратата, вече не може да се върне при нея! Паниката го раздруса за миг. Може би вратата е била от другата страна! Може би наистина я е отминал! Може би ще трябва да слезе долу… долу, при… При какво?

Нещо лепкаво и топло се носеше край лицето му, може би слой от онази мъгла. Но що за странна мъгла! Като топла плът, даже сякаш лепкава. Той хвала няколко струи с ръка и те се сгърчиха и изчезнаха, съвсем като змия.

Изтри длани в палтото си, опитваше да се избави от разтърсващото усещане. Слезе още надолу, сега мъглата го обвиваше като паяжина, лепнеше по бузите му и го дърпаше за раменете.

Отнякъде чу слаб вик:

— Джим! Джим Лоури!

Какъв празен глас!

С цялата си сила той се дръпна от мъглата, очакваше тя да се опъне и да се скъса. Вместо това усети като че го пускат отведнъж и щеше да се изтъркаля по стъпалата, които не виждаше. Пак напипа стената и продължи само по това усещане, от време на време с надежда проверяваше дали пък стъпалата са престанали да се губят някъде, но винаги разбираше, че промяна няма.

Светлината го заслепи като удар.

Стоеше върху нещо като твърда земя, но слънце нямаше – само светлина, ярка до слепота. Обгорена земя, червена и раздрана, се простираше донякъде на всички страни.