Л. Хабърд - Страх

— Ако благоволиш.

— Дай ми тогава носната си кърпа.

Той и подаде кърпата, тя шумно се изсекна в нея и я хвърли в мрака. След миг един от прилепите се върна и я донесе. Тя я хвърли и другият прилеп също долетя обратно.

— Скитници! – скара им се тя. – Та искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

— Моля те, майко.

— Не се опитвай да намериш шапката си.

— Защо да не се опитвам, майко?

— Защото ако намериш своята шапка, ще намериш и своите четири часа, а ако намериш своите четири часа, ще умреш!

Лоури примигваше срещу ѝ, а тя напъха носната кърпа в джоба на палтото му и посегна със сгърчени пръсти към гърлото му. Но макар че усети ноктите ѝ, тя само му оправи вратовръзката.

— Искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

— Да, майко.

— Шапките са си шапки, котките са си котки и щом птичките пеят, пешо се е объркало в тоя свят. Прилепите са си прилепи, а шапките са си шапки и когато дойде пролет, светът само се подготвя за нова смърт.

— Плъховете са си плъхове, а шапките са си шапки и ако не припкаш, няма да припкаш. Имаш приятно лице, Джеймз Лоури. Та искаш ли някой и друг съвет?

— Да, майко.

— Слез по стълбата и ще срещнеш един мъж. Ако си решил да умреш, попитай го къде си загубил шапката си.

— Той ще ми каже ли?

— Може би да, може би не. Прилепите са шапки, и са плъхове, и са котки, и са шапки, чинията със супа е твърде плитка, за да се удавиш.

— Защо да се давя, майко?

— Ами просто да се удавиш, това е! Имаш приятно лице, Джеймз Лоури.

— Благодаря, майко.

— След като срещнеш първия мъж, ще срещнеш още един мъж. Но и двамата не са хора. Те са идеи. И първият мъж щети каже, че ще срещнеш втория, а онзи пък ще ти каже, че трябва да слезеш до края на стълбата. Чак до дъното. Надолу, надолу, надолу…

— Къде е дъното, майко?

— На върха, разбира се. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. А плъховете са гладни, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката?

— Моля те, майко.

— Ама че упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал, тъп, отвратителен, порочен, безсърдечен, упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал… Още ли искаш да си намериш шапката, Джеймз Лоури?

— Да, майко.

— И не вярваш в демони и дяволи?

— Не, майко.

— Все още не вярваш в демони или дяволи?

— Не майко.

— Щом е тъй, огледай се, Джеймз Лоури.

Той се завъртя.

Но зад него имаше само мрак.

Проехтя звук на затръшната врата. Някъде далече един глас извика:

— Джим! Джим Лоури!

Докосна мястото, където беше вратата, защото пак пареше мастиленочерна непрогледност, но не намери нищо освен стена. Опипа пад себе си – стъпалата ги нямаше. Опипа надолу и гласът, вече по-ясен, извика:

— Джим! Джим Лоури!

Стъпка по стъпка, понякога със сантиметър, понякога извивка надясно, понякога направо или пък наляво, но винаги в посока, обратна на началното впечатление. Още един мъглив слой, този път бял, го обви в кълбата си. Нещо дразнеше гърлото му, по го и накара да върви с по-малко страх и по-изправен.

— Джим! Джим Лоури!

Вече съвсем наблизо, звучеше кухо като призивите на градски глашатай във фуния. В гласа нямаше повече чувства, отколкото влага чиновникът на гарата, подканящ пътниците да заемат местата си във влака за пет и четвърт.

— О, Джим! Джим Лоури!

— Призовава се мистър Лоури. Призовава се мистър Лоури.

Бялата мъгла се разнасяше, докато слизаше надолу, вече виждаше стъпалата. Бяха се променили – чисти и сухи, направени от полиран мрамор и имаха изкусно гравирани перила, които успокояваха при допир след каменните стени. Тази стълба завиваше съвсем леко и като че ли водеше право в обширна зала с окачени по стените знамена, където се бяха събрали петнадесетина гости. Но нещо му подсказваше, че не бива да доближава гостите. Огромен датски дог дотича на скокове при него и едва не го събори, после сякаш разбрал някаква своя грешка, го подуши и сковано се отдалечи. Лоури все така слизаше по стъпалата.

— Джим! Джим Лоури!

Вече стъпваше по пода на залата, нещо се беше случило с гостите, макар и да знаеше, че са наблизо. Вдясно висеше гоблен, бродиран в бяло и златисто, изобразяващ турнирно единоборство на рицари, а отляво – поставка с наредени копия, над нея кръстосани мечове и щит с три изправени лъва.

Ръка го потупа по рамото, той рязко се обърна и се намери пред висок рицар в пълно въоръжение, веещите се пера над шлема го правеха още по-висок, а забралото беше спуснато пред очите.