Л. Хабърд - Страх

Малко момче седеше безгрижно на камък и дращеше името си по спечената пръст. Подсвиркваше си безсмислена мелодийка, и то неприятно фалшиво, понякога изсвистяваше, после продължаваше с пълзящото по нервите свирукане. Накриви сламената си шапка и косо погледна Лоури.

— Здрасти.

— Здрасти – отговори Лоури.

— Нямаш си шапка на главата – отбеляза момчето.

— Не, нямам.

— И ръцете ти са мръсни – каза момчето и пак се зае с безсмисленото драскане.

— Как се казваш? – попита Лоури.

— А ти? – отвърна момчето.

— Аз съм Джим.

— Глей ти майтап. И аз съм Джим. Само че истинското ми име е Джеймс, нали разбираш. Нещо търсиш ли?

— Ами… да. Шапката си.

— Видях една шапка.

— Така ли? И къде?

Момчето каза сериозно:

— На главата на баща ми.

То се заля от смях на шегата си. Накрая бръкна в джоба си и попита:

— Искаш ли да видиш нещо?

— Е, може да искам. Ако има какво да се гледа.

Момчето извади заешка лапа и с възхищение в очите я протегна на Лоури. Изведнъж там просто увисна само една заешка лапа, тъмнината се протегна и погълна дори нея. Лоури пристъпи и пак се препъна по стълбите. Продължи пътя си пипнешком. Някъде капеше вода. Стъпалата бяха все по-износени като от дълга употреба. Но мъхът по тях не показваше кой знае какво движение.

По-надолу мъждива светлина падаше на стъпалата, може би от страничен вход. Чудесно! Значи все пак там има врата! И защо не тръгна по онази издрана червена земя, щеше да намери път към повърхността! Както и да е, ето я вратата пред него, а вратата означава избавление от тази стълба. По Божия милост, не е принуден да стига до дъното!

Милата се завъртя за малко и вратата избледня, по след миг се появи още по-ясна отпреди, само че сега беше затворена, а светлината идваше от непреодолимо място на самата стълба. Но той вече не беше много уплашен, защото имаше твърдо намерение – знаеше, че някъде трябва да намери своята шапка и четирите часа. Съжаляваше, че не е попитал момчето.

Когато застана пред вратата, шумно въздъхна от облекчение. Знаеше колко по-добре ще се почувства, щом се махне от тези стъпала. Натисна дръжката, но беше заключено отвътре и не се виждаше чукче. Наведе се да надзърне през ключалката. Нямаше ключалка. Изправи се и без изненада откри, че пред него се е появило чукче. Нещото представляваше замацана със зелен окис женска глава, от която излизаха змии – Медуза. Удари с нея по вратата и звукът се заблъска от стена в стена надолу по стълбата като търкалящ се камък. Дълго чака, за да чуе звук отвътре, но тъкмо преди пак да посегне към чукчето, застъргаха дръпнатите ръждиви резета, изскърца бравата и вратата зейна широко. Отвътре изпълзяха острата миризма на горящи билки и плътен, нечист облак тъмнина. Два прилепа излетяха е писукане, удряйки Лоури с меки кожести криле. От вонята и пушеците очите го засмърдяха и не можеше да види добре жената. Смачкано лице, жълти зъби, всички счупени и криви, сплъстена безцветна коса и очи като дупки в череп.

— Майко, искам да се махна от тази стълба – каза Лоури.

— Майко? О, тази вечер си вежлив, Джеймз Лоури. Ще ти се да ми се подмажеш, та да си мисля, че ще стоиш отвън и ще искаш да влезеш. Ха-ха! Няма да стане, Джеймз Лоури.

— Чакай, майко, не зная как си научила името ми, защото никога не съм бил тук преди, но…

— Бил си на тази стълба и преди. Никога не забравям лица. Но сега вървиш надолу, а тогава се качваше нагоре и името ти не беше Джеймз Лоури, и щом изкачеше някое стъпало, махаше с ритник долното, а когато дойде тук, присмя ми се и каза да ме набият с камшик, и се изплю в лицето ми! Никога не забравям!

— Но това не е вярно!

— И това върши работа, докато не се появи нещо вярно наоколо. А сега, предполагам, че си искаш шапката.

— Да. Да, това е. Моята шапка. Но откъде знаеш, че търся…

— Откъде ли пък знам каквото и да е? Ха-ха. Той си загубил шапката. Отлетяла като прилеп. Та какво да кажем? Загубил си шапката! Е добре, Джеймз Лоури, много глупаво е да направиш такова нещо, нещо, нещо. Да си загубиш шапката. Доста си пораснал, за да правиш такива неща и главата ти е доста голяма, може да задържи една шапка. Но тя не е всичко, което си загубил, Джеймз Лоури.

— Е… да, така е.

— Загубил си четири часа, представи си! Цели четири часа и шапката си. Искаш ли съвет?

— Моля те, майко, не можем ли да влезем вътре, за да не стоим на тази стълба ?

— Не можеш да се махнеш от нея. Ти я изкачи, а сега ще слезеш, чак до дъното. Трябва да го направиш и точка. Ида се гърчиш, и да подсмърчаш, ида подхвърчаш, все ще трябва да стигнеш до дъното. През целия път до долу. През целия път. По пътя, пътя, пътя, пътя, пътя надолу! Надолу! Надолу! Надолу! Искаш ли съвет?