Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Мъжът влезе след нея и й посочи метално легло покрай отсрещната стена.

— Седни на леглото.

Тя се подчини. Той отиде до лампата, която висеше от дебела греда на тавана, запали фитила и духна кибритената клечка. Жълтеникавата светлина прогони мрака от ъглите на стаята.

Мъжът затвори вратата, заключи с катинар и пъхна ключа в джоба си. Стаята беше два пъти по-голяма от другата, в която Бетани бе живяла през последните няколко дни, но иначе много приличаше на нея — като се започне от леглото и се стигне до пръта, който се издигаше в средата от пода до тавана. Същите стени, същият таван, нашарен от кафяви корени, които бяха или мъртви, или умираха.

Единствената разлика беше странното кръстовидно съоръжение, закрепено на стената вляво от нея. Дървени блокчета, които изглежда бяха залепени или заковани за бетона отзад. Между блокчетата имаше разстояние и те образуваха обърнато Y с кръстовиден елемент отгоре. Не беше сигурна какво е това — най-вероятно беше останало от нещо, което преди е било вградено в стената.

— Казвам се Алвин — представи се мъжът.

Тя отново се обърна към него и видя, че той стои, пъхнал и двете си ръце в джобовете на панталоните.

— Някои хора ме наричат Костотрошача. Освен това обичам да си мисля, че съм Сатана. Можеш да ме наричаш Алвин или Сатана, но моля те, не ме наричай Костотрошача. На хартия изглежда добре, обаче не ми харесва как звучи.

Това е, помисли си Бетани. Моментът най-сетне беше настъпил. Все още не знаеше какви са плановете му, но те едва ли вече имаха значение. Онова, което имаше значение, беше тя да намери начин да осъществи връзка с това чудовище. Със Сатаната. С Алвин.

Предстоеше й да сключи сделка с дявола, а той стоеше пред нея с ръце в джобовете и ухаеше на лосион.

Бетани остана права.

— Какъв лосион използваш?

— Нокзима — отговори той и извади ръце от джобовете си.

— Никога не съм го чувала.

— Майка ми го използваше. Подари ми първото бурканче, когато бях още дете. Използвам го до ден-днешен. Има лечебни свойства и поддържа кожата ми гладка. Майка ми ми се подиграваше, понеже кожата ми не беше гладка като нейната, но след като започнах да се мажа с този продукт, положението се промени. Обаче не сме тук, за да разговаряме за лосиони, нали, Бетани?

— Не, вероятно не.

— Знаеш ли защо те доведох тук?

— За да ми строшиш костите.

— Значи все още не разбираш. — Той замълча, леко смръщен. — Или пък и ти си глупава като другите. Ако се окаже, че си глупава, ще се наложи да ти строша костите.

Бетани бавно се приближи към металния кол, който подпираше тавана, и го хвана, за да запази равновесие.

— Алвин, според мен ти знаеш, че не съм глупава. Просто съм в неизгодно положение. Не може да се каже, че съм била поканена тук. Вече много дни чакам да дойдеш и да ми обясниш. Откъде да знам защо си ме довел, след като не ми казваш?

Той я наблюдаваше с хлътналите си очи, все още с ръце в джобовете. Беше виждала хиляди мъже като Алвин на улицата, в мола, по трибуните на футболните стадиони, но изобщо не им беше обръщала внимание. Обаче в очите на този човек имаше нещо мрачно, нещо много тревожно.

Ако го беше срещнала на някой стадион и го беше погледнала право в очите, несъмнено щеше да потръпне и със сигурност никога не би забравила този поглед.

В него се спотайваше бездънно зло. Зениците му пропадаха в пъкъла. Името Сатана наистина му подхожда, помисли си Бетани, и не успя да овладее още една тръпка. Ръката й на стоманения прът обаче остана спокойна, крепеше я и Бетани се съмняваше, че той ще разбере колко я плаши присъствието му.

Трябваше да прекъсне безмилостния му поглед.

— Е? Ще ми кажеш ли защо ме доведе тук?

— Ако не си глупава, ще се досетиш.

— Много мислих и не мога да разбера защо някой ще отвлича непознат от леглото му посред нощ и после ще го заключи в мазе, където да чака да му строшат костите.

Прозвуча като обвинение и Бетани побърза да смени тона, когато долови грешката си:

— Поне така си помислих отначало. После си дадох сметка, че вероятно ме познаваш. Вероятно имаш основателна причина да постъпиш така. Не си луд, който действа на посоки. Ти имаш съвсем конкретен план и си убил няколко момичета, следвайки този план.

Той не продумваше. Може би Бетани бъбреше повече, отколкото трябва. Искаше да го накара той да проговори. Трябваше да усеща, че той е свързан с нея, за да може в крайна сметка, колкото и да е невероятно, да се откаже от намерението си да й натроши костите и да я убие.