Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Той вдигна ръце, стисна китките й силно като менгеме и ги дръпна от тялото си. Взря се в китката й, във вътрешната страна на дясната й китка, където се беше порязала.

— Какво е това? Ти… ти си се порязала?

Внезапният му гняв я ужаси.

— Мръсна уличница, порязала ли си се?

— Не…

— Как можа да го направиш?

— Аз… — Какво можеше да каже? Усети гореща сълза да се стича по бузата й.

Алвин я погледна и изражението му се смекчи.

— Никога не бих допуснал да ти се случи това. Никога не бих те оставил сама, за да изпитваш такава болка.

Дишането му се нормализира и хватката около китките й отслабна.

— Ако го направиш отново, ще счупя всяка костица на тялото ти.

— Няма.

Той целият трепереше.

— Искам да ми бъдеш дъщеря.

После Алвин Финч се обърна, излезе от стаята и заключи вратата зад себе си, оставяйки прилежно сгънатата си риза на пода.

Бетани се приближи до леглото, отпусна се бавно върху тънкия дюшек и се разплака.

Две бяха причините, поради които Райън в крайна сметка не се огъна и не каза на Рики Валънтайн, че Костотрошача ще го чака в ранчо „Гарваново гнездо“ в западен Тексас.

Първата: Райън бе сигурен, че въпреки добрите си намерения ФБР не можеха да спасят Бетани.

Втората: имаше шанс самият той да го направи. Колкото и слаба да бе вероятността, докато впрегнеше съзнанието си в тази работа, щеше да запази разсъдъка си, тялото си, всичко, съсредоточено единствено над старанието да предостави на тази вероятност място да расте.

Беше научил, че не е способен да строши костите на невинен човек, за да спаси дъщеря си, но своите кости можеше да строши до една, само и само да я спаси.

При други обстоятелства на Райън никога не би му хрумнало, че железните окови предоставят някакъв шанс, но сега размишляваше над тази възможност още от мига, в който го преместиха в килия в централното управление и щракнаха белезниците на китките му.

Килията му беше една от петте, предназначени за временни затворници, а не каквито беше виждал по телевизията — с койка, тоалетна и мивка. Стената откъм коридора се състоеше от стоманени решетки, а останалите три стени във всяка килия три на три метра бяха бели и бетонни. В най-отдалечения ъгъл имаше единично легло, а закрепена за китката на затворника верига не му позволяваше да стигне до решетките.

— Защо е тези верига? — попита той двамата пазачи, които го придружиха до килията.

— За да не избягаш при мама — ухили му се единият.

Другият се придържаше по-стриктно към протокола:

— В килиите затворниците са оковани през цялото време. Ако ти се ходи до тоалетна, викаш ни. Заставаш с лице към стената, ние влизаме, слагаме ти белезници, сваляме веригата, водим те до тоалетната и те връщаме. — Сложи една кофа на пода и му нареди: — Ако ти се пикае, пикай тук — не сме ти санитари.

Пазачите го блъснаха безцеремонно в килията и прикрепиха веригата към лявата му китка с помощта на широка два сантиметра и половина стоманена пластина, която се заключваше.

Привършваше строителството на нови съоръжения, в които всеки затворник щеше да има собствена тоалетна, а междувременно използваха система, която Райън изпробва десет минути след пристигането си.

— Какво има?

— Трябва да отида до тоалетната.

— Току-що влезе. Защо не отиде преди да те вкараме в килията? А сега искаш да те мъкна до кенефа и да те чакам да се мотаеш, така ли?

— Освен ако не искаш да си свърша работата тук.

Пазачът, нисък оплешивяващ мъж, който обичаше да върви с ръка върху четирийсет и пет милиметровия си пистолет на кръста, изруга.

— Длани на стената.

Райън се обърна към стената и опря на нея двете си ръце, докато онзи отваряше вратата на килията.

— Ръцете зад гърба, една по една.

Той се подчини. Белезниците бързо щракнаха на китките му и веригата беше отключена. Стовари се на пода със силно дрънчене.

— Обърни се.

Заведоха го в тоалетната, където последва друга поредица операции, но той размишляваше за килията си. За оковите.

Пет минути по-късно отново беше вързан за тях.

Докато беше окован, нямаше как да се измъкне от килията. А щом му свалеше веригата, пазачът вземаше други предпазни мерки, така че затворникът нямаше шанс да го победи в евентуална схватка.

Райън седеше на койката, взираше се в дебелата стоманена гривна около китката си и в съзнанието му изплува рисунката на Костотрошача. На нея имаше една кост, която придържаше палеца, трапецовидната кост. Потърка я и усети очертанията й под плътта си.