Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Точно както един тийнейджър се опитва да превъзмогне болката, че е отхвърлен, като си пререже вените. Хората правеха много откачени неща, за да бъдат желани.

— Как може някой да се плаши от кожата ти? — попита тя.

Той просто дишаше. Бетани не биваше да допуска грешката да звучи покровителствено, като майка.

— Когато си отвлякъл тези момичета от домовете им и си ги завързал, те не са били в състояние да реагират разумно — отбеляза Бетани. — Всичко ги е плашело.

— Или са завиждали.

Тя вдигна ръка, видя, че трепери, и отново я свали.

— Може ли да я докосна?

Той се поколеба за миг, преди да реши.

— Да. Да, искам да я докоснеш.

— Ръцете ми треперят. Непривично ми е, нервна съм.

— Така е по-добре.

Тя пресегна треперещата си ръка и докосна плътта над дясното му зърно. Беше студена и учудващо гладка, когато прокара пръсти по кожата.

За един шеметен миг Бетани изпита по-скоро удивление, отколкото страх. Не разсъждаваше ясно, навярно поради твърде дългото си пленничество. Помисли си, че усеща неочаквано удоволствие от допира до кожата на Алвин, понеже той вече е пречупил съзнанието й.

Че той троши кости, но и не само кости. Прекършваше и волята на хората и явно вече бе започнал да бърника и в нейното съзнание. Тя усещаше ума си като астероид, привлечен от невидимо, но мощно магнитно поле в безкрайния мрак.

Бетани обаче не се противопостави на притеглянето.

— Какъв лосион каза, че използваш?

— Нокзима — повтори той.

Тя си каза, че помежду им има връзка. Той я беше избрал, а сега и тя посвоему го избираше. Седемте момичета преди нея не бяха откликнали така.

Прокара пръсти по кожата му, разсеяна от откритието, че не изпитва отвращение от усещането. Във властта на този мъж беше да й подари живота или да й го отнеме и за миг тя насочи мислите и чувствата си към неговата власт да я спаси.

Вдигна другата си ръка, откликвайки на силното си желание да плъзне ръце по широките му гърди и да го придърпа към себе си. Да моли за милост. Да се закълне, че ще остане негов другар.

Изпитваше смесени чувства и се мразеше, задето изобщо се чувстваше привлечена към него, но освен това съзнаваше, че на карта е заложен животът й.

Затова постави двете си ръце на гърдите му и бавно ги плъзна встрани.

— Майка ти явно е разбирала от тези неща.

Той не отговори веднага, може би изненадан от смелостта й.

— Тя имаше много красива кожа — каза. — Убих я.

Бетани усети тревожна тръпка. Разбира се, ето това беше. Алвин Финч завиждаше на майка си и на нейната кожа. Тя го е карала да се чувства зле заради недостатъците му. Тъй като не можеше да изглежда като нея, той дори бе вдигнал ръка да я убие и го правеше отново и отново с всяко момиче, което убиваше.

Ето затова се наричаше Сатана. Алвин беше Сатана, изпаднал в немилост пред онзи, който му беше дал живот.

В лицето на Бетани беше намерил човек, който разбираше това предателство, е… може би не в онази степен, която го беше тласнала към толкова силна ярост.

— Баща ти заслужава ли да умре? — попита я той.

Бетани се взря в очите му и позволи на стаения в тях мрак да я притегли.

— За мен той вече е мъртъв.

— А заслужава ли да бъде мъртъв за теб?

— Никога не е бил до мен. Като малка го виках, а него все го нямаше и не ме чуваше. За мен той отдавна е мъртъв.

— В такъв случай би ли му строшила костите?

Не й допадаше посоката, в която я водеше той, но беше безсилна да се съпротивява. Тук, насаме с Костотрошача, след като докосна кожата му и разбра яростта му, Бетани имаше чувството, че може да бъде жестоко откровена.

— Старая се да не мисля за него.

— Защо? Защото събужда у теб гняв ли?

— Да, отчасти заради това. Не ми харесва какво изпитвам, когато мисля за него.

— Какво изпитваш?

— Тъга — сви рамене тя.

— Гняв?

— Да, и малко гняв.

— Задето те е изоставил?

— Да.

— В такъв случай би ли му строшила костите?

Искаше той да престане с въпросите, затова отговори онова, което той искаше да чуе.

— Да.

— Тогава знаеш как се чувствам.

Смая се, когато видя, че по дясната му буза се стича сълза. Помежду им имаше връзка. Със сигурност не беше правил това с другите момичета.

Насърчена и дори мъничко обнадеждена, Бетани бавно плъзна ръцете си към гърба му и усети как кожата му настръхва.

— Какво искаш от мен, Алвин? — тихо попита тя.

Той дишаше учестено и плътта му трепереше под връхчетата на пръстите й.

— Какво ще те направи щастлив? — попита тя.