Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

После Рики излезе и Райън остана сам с пазача в ъгъла, който го наблюдаваше мълчаливо.

Впери поглед в белезниците си и се запита дали Костотрошача вече е счупил някоя кост на Бетани.

Догади му се от тази мисъл.

Бетани седеше напълно неподвижно, вперила поглед в резето на вратата, което изтрака и после бавно се повдигна. Усещаше в ушите си ускорения ритъм на сърцето си и отново се зачуди дали да не легне, в случай че похитителят й е човек, който се гневи от всичко, което излиза извън рамките на безусловното покорство. Ако е така, тя щеше да бъде покорна.

Или пък беше човек, който уважава силата.

Силата, реши Бетани, и остана да седи неподвижно с лице към вратата, докато тя бавно се отваряше.

Мъжът, който влезе, беше висок, с късо подстригана коса и дълбоко хлътнали очи, които не се виждаха на слабата светлина, процеждаща се от пролуките в ъглите. Носеше широки панталони, от онези с допълнителни джобове на бедрата, а ризата му беше подпъхната вътре — най-обикновена памучна риза като тези на механиците или на портиерите.

Само че човекът, който я гледаше от отворената врата, не беше механик, освен ако не смяташ лекарите за механици, което в известен смисъл е вярно.

Това беше Костотрошача. В известен смисъл и той беше ортопед като д-р Джонсън, който й намести ключицата преди две години, защото беше паднала, докато слизаше от коня. И макар ръцете на Бетани да трепереха в скута й, тя възнамеряваше да се отнася към него с уважение, каквото би проявила към всеки друг лекар.

— Много мило, че най-накрая се появи — каза тя.

Гласът й прозвуча напрегнато и видимо емоционално, но само толкова успяваше да контролира тялото си.

— Нещо против да смениш стаята?

Въпросът я свари неподготвена, затова се изправи и отговори с единственото, което й хрумна:

— Добре.

Мъжът отстъпи встрани и й подаде ръка:

— Хвани ме за ръка.

Тя се приближи до него, поколеба се само за миг, после пое голямата му ръка. Беше мека и хладна, не като ръцете на мъжете, които си изкарват прехраната, като местят камъни и косят ливади.

Бетани заговори, преди да успее да обмисли думите си:

— Ръцете ти не са каквито очаквах.

Той само я изгледа.

Тя очакваше тази среща с огромно нетърпение, понеже знаеше, че единствената й надежда да оцелее зависи от това дали ще съумее да промени него, себе си, или и двамата. Ето защо се зае да изпълнява каквото си беше намислила прекалено ентусиазирано. Той щеше да разгадае намеренията й и веднага да ги обяви за манипулация!

— Меки са. На такова място не очакваш да срещнеш човек, който ухае на лосион и има меки ръце.

— Благодаря ти — каза той.

Стисна ръката й здраво, но не насила, и я изведе от стаята, после тръгна по коридора, покрай бетонните стълби в дъното и към една врата най-отзад.

— Можеш да се облекчиш в тази тоалетна. Водата не се пуска, ще трябва аз да се погрижа по-късно. Махнал съм всичко, което би могла да използваш като оръжие, затова всички дребни приспособления от тоалетната липсват. Но поне ще останеш насаме. — Отвори вратата и тръгна по коридора, където се обърна и я погледна. — Моля те, не се бави.

Тя влезе в малка приземна баня, осветена от пукнатина във вратата. До стената имаше керамична тоалетна, която изглеждаше и миришеше така, като че ли неотдавна е била почистена с белина. В помещението нямаше нищо друго освен пакетче хартиени кърпички. Дори седалката на тоалетната беше махната.

Костотрошача беше не само много чист, но и много предпазлив човек.

Бетани опита да се облекчи, но ръбът на тоалетната чиния беше студен, а бъдещето й бе несигурно, затова не успя да се отпусне. Все пак, ако се позабавеше, за да уринира, щеше да му покаже, че не се чувства твърде неудобно и съумява да поддържа основните си телесни функции. Вече беше започнала да осъществява връзка с него, като демонстрира уважение и сила. Ако успееше да се облекчи сега, това само щеше да й помогне.

Затова се постара да запази спокойствие и най-накрая успя да се изпишка.

Доволна, че все още притежава силата на духа да продължи, взе пакетчето с хартиени кърпички и излезе в коридора. Той я чакаше търпеливо в дъното.

— Имаш ли нещо против да ги взема? — попита Бетани с кърпичките в ръка.

— Не. Твоята стая е онази в края. Вратата е отворена.

Мисълта да се премести в друга стая, особено в такава, която той вече нарича „твоята стая“, беше ужасяваща. Обаче Бетани се завъртя на пети и влезе в помещението, без да покаже с нищо, че се страхува.