Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Обаче аз не мога да постъпя като тях. Това вече не съм аз. Мога да нараня себе си, за да спася нея, мога да нараня Костотрошача, но нищо повече. Най-сетне станах бащата, който винаги съм искал да бъда, не разбираш ли?

— Като ми счупи пръста, така ли? — Тя посочи с бинтования си бял пръст към Уелш: — Като отвлече с пистолет мъжа, когото обичам, завърза го и удари ръката му с чук? Разбира се. Вече всичко разбирам. Как може да съм била толкова сляпа? Просто си добър баща.

Това вече дойде в повече на Райън. Скочи на крака и удари по масата с всичка сила:

— Дължа й живота си! — кресна той.

— Своя живот, Райън, не живота на Бърт — сряза го тя. — Ти не си Бог.

Той се поколеба.

— Вече го знам. Затова ме пуснете. Пуснете ме да отида при нея. Не съм Костотрошача.

Всички се взираха в него.

Той продължи да говори запъхтяно, докато все още вниманието им беше насочено към него:

— Замислете се. Научавам, че Бетани е отвлечена, с двайсет и четири часа закъснение, понеже вие изобщо не си направихте труда да ме осведомите. Вместо това убиецът ми оставя съобщение и настоява да го намеря. Признавам, изгубих контрол. После установявам, че заподозреният съм аз. Онзи обаче ме чака. — Райън бодна масата с пръст. — Хвърлил ми е ръкавицата и аз нямам друг избор, освен да приема предизвикателството му, понеже не мога да се обърна към онези, които са положили клетва да служат на обществото… Не, понеже вие мислите, че аз съм той, за бога! Затова го подгоних лично. — Райън погледна Рики: — Колко пъти трябва да го обяснявам, преди някой в тази стая да започне да проумява?

— Според мен проблемът е, че вашето обяснение е само едно от няколкото възможни смислени обяснения — каза тя. — Освен това преди дванайсет часа ви заварихме в бункер с чук в ръка.

— Само че сега съм тук, погледнете ме в очите и кажете, че не говоря истината. Отвлякох прокурора само защото онзи така ми беше наредил, после трябваше да го откарам в каменната кариера и до сутринта да му строша костите. А сега разполагам с време до изгрев да ме намери, иначе това ще бъде краят. Заради Бетани, моля ви, пуснете ме да отида. После ме арестувайте и ме съдете, правете с мен каквото искате. Но ми дайте този едничък шанс. Не на мен — на Бетани дайте последен шанс да остане жива!

Обърна се към Селин, макар че тя не разполагаше с никаква власт:

— Умолявам те!

Селин пристъпи още крачка напред, вдигна ръка и го зашлеви през лицето със здравата си ръка.

— Ти си извратен тип, разяждан от ревност — каза тя. — За кого се мислиш, че дръзна да нараниш мъжа, когото обичам? Ще направя всичко по силите си, за да се изпържиш на електрическия стол. Чуваш ли ме? За мен си мъртъв.

Тя закрачи решително към вратата и остави в парфюмираната диря след себе си смайващото разкритие, че в нейната глава по-важно беше какво се случва с нея и с любовника й, отколкото с Бетани.

— В такъв случай и дъщеря ти е мъртва — каза Райън. — Аз съм единствената й надежда. Щом изоставяш мен, значи изоставяш и Бетани.

Съзнаваше обаче, че мислите на Селин са толкова помътени, че не би й хрумнало да се върне. Тя излезе от стаята без да каже нито дума повече, и изчезна.

Райън се отпусна тежко на мястото си, смазан от тежестта на неминуемия изход, пред който бяха изправени всички. Бетани, единствената му дъщеря, която той обичаше повече от самия себе си, щеше да загине от ужасна смърт.

— Измъкнете някаква информация от този човек или аз ще го направя — кресна Уелш и тръгна подир Селин. — Утре рано сутринта ще му предявя обвинение. Надявам се дотогава да го държите под ключ.

И затръшна вратата.

Райън постави ръце върху масата и установи, че треперят, както ставаше винаги, когато емоциите вземеха връх над разума му. Белезниците му се тресяха. Нещо в тези пристегнали китките му гривни засегна струна дълбоко в съзнанието му.

Може би понеже символизираха ограничените му възможности. Един баща, който не може да направи нищо повече. Или пък му напомняха за оковите на човечеството, затиснато под бремето на неизбежната трагедия, която в крайна сметка завършва със смърт.

Той не беше Бог. Не можеше да раздере небето и да помете враговете си, за да спаси изгубеното си дете, което викаше за помощ. Беше само един заподозрян, натикан в стая за разпит, окован…

Внезапно в съзнанието му изплува една от рисунките на Костотрошача по стените на склада. Счупена ръка.

— Кажете ми, Райън — попита Рики Валънтайн, настанявайки се на стола срещу него, — къде летят гарваните?