Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Механично избърса лицето си, понеже реши, че сигурно е мръсно. Трябваше да се постарае поне да изглежда представително.

Представително ли? Какви глупости й хрумваха?!

Бетани седна, прибра ръце в скута си и зачака Костотрошача да влезе.

Стояха в стаята, гледаха гневно и крачеха, отказвайки да приемат, че нещо от думите на Райън може да е толкова простичко, че да е самата истина. Стаята за разпити беше обзаведена с бяла маса, шест леки сгъваеми стола, пръснати наоколо, и голям прозорец-огледало, който позволяваше на властите да наблюдават разпита от съседната стая.

За разлика от килийния минимализъм в обзавеждането, забележителен беше броят на хората, които влизаха и излизаха през последния един час. В момента те бяха представени от един униформен полицай, който стоеше в ъгъла, от Рики Валънтайн, агентката от ФБР, на която се беше обадил отец Хортънс, и от шефа й Марк Кракър. И от прокурора Бъртън Уелш, който току-що бе изписан от болницата и фучеше в далечния ъгъл като бик, който вижда само червено. Казаха му, че няма работа там едва дванайсет часа след като ръката му е била счупена, само че побеснелите бикове явно не слушат лекарите.

Прокурорът беше свикал пресконференция, на която се представи като герой, успял да избяга от затворнически плен, сложил край на войната без чужда помощ и предал на правосъдието тиранина, който тормозеше всички.

Райън съзнаваше, че е изправен пред невъзможни обстоятелства, че нищо не говори в негова полза и че в момента дори неистовите му молби и обяснения работят против него.

Броени минути, след като ФБР проникна в склада, той пределно ясно изложи своята версия, като ги умоляваше да разберат. Не беше способен да изпълни условието. Не можеше да убие невинен човек, независимо какво рискуваше. И точно в това беше проблемът, нима не разбираха, понеже на карта беше заложен животът на Бетани. Трябваше да спрат Костотрошача.

Само че никой не обърна внимание на настойчивостта му, затова Райън се затвори в себе си и насочи мисли към надеждата, колкото и нищожна да бе, че все още би могъл да се добере до Костотрошача, като отиде на определената среща.

Шансовете му бяха ограничени. Можеше тихо и кротко да отиде в ареста и да понася със стиснати зъби перченето на прокурора, докато Бетани плаща с живота си цената на неговия неуспех да изпълни изискванията на Трошача. Или пък можеше да убеди някого в тази стая и да търси изход!

— Според мен не разбирате колко невероятно звучи това — заяви Кракър и го огледа, извил вежда. Замислено се потупа с пръст по бузата. — Ако сте направили всичко по искане на така наречения Костотрошач, защо ви е било да излагате на опасност живота на дъщеря си, като се обаждате на отец Хортънс? Човек би допуснал, че ще направите точно каквото похитителят е поискал от вас.

— Някога опитвали ли сте да строшите костите на друг човек, сър?

— Добре, не ви е било лесно да го направите, но защо ще се обаждате на отец Хортънс?

— Не трябва ли аз да ви задам този въпрос? — настойчиво попита Райън. — Защо? Нима не чухте нито дума от онова, което казах? Разполагам с време до сутринта, за да се свържа с онова чудовище, а вие ме държите тук, докато той е с дъщеря ми.

— Единствената причина да не те застреляме в челото, когато имахме тази възможност, е, че само ти знаеш къде се намира Бетани — процеди свирепо смръщен прокурорът. — Не си насилвай късмета!

Райън отчаяно заудря по масата със заключените си в белезници ръце:

— Аз!… Не съм!… Трошача!

Прокурорът заобиколи масата и стисна Райън за яката, преди някой да успее да реагира. Долепи лицето си толкова близо, че Райън усети дъха му.

— Би трябвало незабавно да ти извия врата, гнусен червей такъв. Аз бях там, забрави ли?

Рики се намеси и го дръпна.

— Назад, господин Уелш.

Той се извъртя вбесен към нея като ранен вълк. Тя обаче не отстъпи:

— Не го застреляхме, защото така щяхме да се превърнем в убийци, нали? — каза тя. — Още не е осъден, няма причина да се палите толкова.

— Осъден ли? — Прокурорът пусна яката му. — Този човек ме отвлече от дома ми, удари ме, изпаднах в безсъзнание, счупи ми китката, стовари чук върху ръката ми и щеше да строши всяка кост по тялото ми, ако не беше спрян!

— Но той спря, сър! — сряза го тя. — И сме тук, за да разберем защо е спрял. Защо се е обадил на свещеника. Защо не е довършил цялата работа, както би направил Костотрошача преди две години.

— Защото беше спрян! — кресна прокурорът. — Или това е прекалено сложно и не се побира в малката ви глава?