Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Едно нещо й вдъхваше надежда. Всъщност само едно, което можеше да посочи конкретно. Гневът й.

Докато лежеше в пълна тишина, установи, че когато самосъжалението й се превърнеше в гняв, сърцето й започваше да тупти по-силно, а когато сърцето й туптеше по-силно, й се искаше да живее по-дълго. Понякога това я караше да се изправи и да закрачи, стиснала ръцете си в юмруци.

Оцеляването й се свеждаше до това да вникне кой всъщност е Костотрошача, коя всъщност е самата тя и какво я свързва с него.

Когато Бетани се замислеше за изверга, за това какво ще й се прииска да му причини, ако в момента той седеше на пода, а тя държеше в ръка пистолет или камък… Нямаше да могат да го познаят, след като приключи с него.

Само че вероятността той да се озове на пода, а тя да разполага с оръжие, за да стреля във физиономията му, беше толкова нереална, колкото да й пораснат стоманени зъби, с които да прегризе стената и да прокара тунел към свободата си.

По-вероятно беше Костотрошача да влезе в стаята и да започне приготовленията си да й строши костите. А дотогава Бетани беше безсилна. Когато той дойдеше при нея, тя щеше да промени същността си, за да стане неподходяща за него.

Или пък щеше да се опита да му помогне да промени своята същност, за да не му се налага вече да я използва така, както е възнамерявал.

Безброй часове беше размишлявала какво може да направи едно шестнайсетгодишно момиче, за да стане неподходящо за своя похитител. Нуждите му не бяха сексуални, знаеше това от новините отпреди две години. Можеше да стъпи на това.

Той искаше да бъде необходим. А нима не го искат всички? Страданието, че е нежелан, го беше тласнало към всичко това. Поне тази част от него Бетани успяваше да проумее.

Или пък го тласкаше желанието за отмъщение. Може майка му да го е биела, или да го е държала заключен в килера и да му е давала храна само през уикендите. Отдавна беше стигнала до извода, че това вероятно е поне частично вярно. Нещо се беше случило на този мъж като дете, за да го превърне в такова чудовище.

Може би баща му го беше изоставил. На нея също й се беше случило. Но тя беше продължила напред, как иначе!

Колко далеч можеше да стигне човек, за да бъде приеман и обичан?

Дали пък Костотрошача не се опитваше да даде урок на обществото? Кръстоносец, поел по пътя на войната, който убиваше момичета, за да демонстрира нещо, което незнайно как го караше да се чувства герой. Да оправдае съществуването си и в крайна сметка да се почувства необходим.

Или пък чисто и просто беше луд и вършеше всичко това за забавление, като дете, което подпалва опашките на котките.

Зачуди се какво изобщо кара хората да правят злини. Защо някои хулигани биеха кучета? Защо бащи изоставяха дъщерите си? Защо крадци застрелваха служители на бензиностанции в главата? Защо сводници принуждаваха по-малки от нея момичета да проституират? Защо политиците мразеха онези, които им се пречкаха?

В крайна сметка всичко се свеждаше до това да бъдеш нужен. Да те искат.

Бетани изстена, бавно се претърколи, така че лявата ръка да попадне под тялото й, и се надигна. Зави й се свят и приседна за малко, докато й премине, а после спусна краката си на пода.

Мръсният матрак беше оставил петна по синята й карирана пижама и беше направил бялата й фланелка сивкаво-кафеникава.

Колкото и странно да беше, може би най-голямото й желание в момента беше Трошача да влезе в стаята и ясно да каже какво възнамерява да прави. Дотогава тя щеше да остане насаме със своето ронещо се съзнание, а не знаеше още колко ще издържи.

Повтаряше си го още от първия път, когато се беше свестила в подземието. Само че нещо бе започнало да се променя през последните часове. Гневът, който й беше вдъхвал крехка надежда, беше започнал да отслабва, и на негово място се бе настанило усещането, че е съвсем самичка. Дори забравена. Изоставена.

Сигурно така се чувстваха отчаяните хора. Ами ако дори Трошача не дойдеше да я потърси?

Ако в действителност никой не даваше пет пари дали тя е жива, или мъртва, а само искаха Трошача да бъде спрян?

Ами ако всичките й мечти, копнежи и надежди свършеха с бавна и нелепа смърт в тази огромна гробница?

Или пък ако…

Някакво стържене отвън прекъсна мислите й. Сърцето й затупка лудо в гърдите. Можеше да бъде някой гризач или вятърът, или просто да е плод на въображението й.

Само че звукът се повтори. Тихи, внимателни стъпки в бетонен коридор.

Изправи се и впери поглед във вратата. После бързо седна долу. Може би трябваше да легне. Дали щеше да му хареса, ако я завари права и нащрек, или пък седнала и търпелива, или пък сгушена на леглото и изтощена?