Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Наранен сте — заяви Рики и предизвикателно отвърна на твърдия му поглед. — Но ви моля да не използвате това като извинение да ставате дребнав. Не оправдавам заподозрения за онова, което е сторил, просто изтъквам, че е възможно той да не е човекът, убил седем жертви преди две години. Не разполагаме с достатъчно улики, за да решим дали Райън Еванс е истинският извършител, или просто подражава на Костотрошача заради изпитанието, което е преживял в пустинята. Или пък е само наранен баща, който прави точно каквото твърди, че прави.

Уелш пристъпи към агентката на ФБР.

— Бях там. Гледах го в очите. Изобщо не се съмнявам кой е той и ви уверявам, че когато приключа със съдебните заседатели, те също няма да се съмняват. Да не сте посмели да се изпречите на пътя ми!

— Стига толкова! — намеси се Кракър. — Всички сме на една и съща страна. Просто се дръпни, Бърт.

Прокурорът изгледа шефа на ФБР и неохотно отстъпи.

— В момента искам само да спася момичето. — Изпъна дебелия си пръст към Райън: — И той знае къде е тя.

Райън се облегна и заговори бавно, произнасяйки думите така, сякаш съдържаха крехка истина:

— Вие сте невероятно глупав, господин Уелш. Костотрошача ви нарече баща на лъжата и иска смъртта ви, понеже смята, че всичко у вас е лъжа, като се започне от обичта, която уж изпитвате към Бетани.

— Той ли ви го каза? — примигна Рики.

Райън трябваше да пристъпва предпазливо:

— Не всичко.

— Той е извергът! — заяви Уелш и изруга. Лапна едно обезболяващо и го преглътна без вода. После се тръсна на един стол в далечния край на масата.

— Извергът иска смъртта ви — повтори Райън — и дебне някъде отвън в очакване да се увери, че сте мъртъв. Склонен ли сте да рискувате живота си, залагайки на убеждението, че аз съм Костотрошача?

Никой не отвърна на предизвикателството му и той продължи, докато не ги принуди да го слушат, като се съсредоточи най-вече върху Рики, която най-много от всички в стаята приличаше на негов закрилник.

— Трябва да ме освободите.

Още докато произнасяше тези думи осъзна, че напразно хаби усилия. Не беше успял да изпълни изискванията на Костотрошача и сега Бетани щеше да плати цената. Гърдите му се стегнаха и затрудниха дишането му, но той затвори очи и успя да овладее пристъпа на паника.

— Той ме очаква. — Райън отвори очи и погледна Рики. — Все още бих могъл да я спася.

— Къде?

— Аз…

Не биваше да им казва, понеже дори намек за намеса от страна на полицията щеше да сложи край на всяка надежда да спасят Бетани. Щяха да отидат в Гарваново гнездо, Трошача щеше да разбере, че Райън е проговорил, и после щяха да намерят изпотрошеното тяло на Бетани.

— Не мога да ви кажа. Той ще я убие, знаете го. Можете да ми сложите проследяващо устройство или да намерите начин да ме следите. Но трябва да ме пуснете да се срещна с него — той го поиска недвусмислено.

— Ако ни мислиш за такива глупаци, че да те пуснем… — Уелш беше толкова изумен, че не успя да си довърши изречението.

Вратата се отвори, но Райън не откъсваше поглед от прокурора.

— Вие откраднахте жена ми. Откраднахте и дъщеря ми. И сега просто ще стоите и ще гледате как този откачен я убива?

— Опитвам се да спася дъщеря ти — сряза го Уелш. — От теб.

— Къде си я скрил?

Само част от секундата беше нужна на Райън, за да се обърне натам откъдето прозвуча гласът на Селин.

Завъртя глава. Тя стоеше на вратата, облечена със светлозелена пола, бяла копринена блуза, широк черен колан и черни обувки на висок ток. Погледът й беше тъмен и остър като стоманено острие, което й придаваше вид на ястреб, съзрял жертвата си.

Само че Селин беше негова съпруга и Райън все още не беше приел, още по-малко пък беше проумял, идеята за развода им. Когато я видя да стои тук, скръстила ръце и вперила гневен поглед в него, той се почувства съкрушен от своето усещане за близост и нейната явна отчужденост.

Това беше жената, за която се беше оженил преди осемнайсет години. Бяха сменили половин дузина къщи и бяха отгледали заедно едно дете. Той се беше посветил на старанието да издържа съпругата и дъщеря си, а тя се беше посветила на майчинството и макар и двамата да се бяха проваляли хиляди пъти, все още ги чакаше общ път, който се бяха заклели да изминат заедно преди осемнайсет години.

Това обаче беше и Селин, жената, която го беше предавала не един или два, нито дори стотици пъти, а го правеше най-редовно. Това беше Селин, жената, допуснала в семейството им този хищник вдясно от него, този бик.