Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Искам да разбера, Алвин. Наистина искам. Никое от останалите момичета не го е направило, но аз наистина искам да разбера, преди да умра.

Ръцете на мъжа висяха отстрани на тялото му, като че ли не беше сигурен какво да прави с тях. Заговори тихичко:

— Другите убих бързо. Досега вече половината им тяло щеше да е натрошено и те щяха да се усукват на пода, мъчейки се да дишат. Ти обаче — вдиша той през носа и преглътна мъчително — си различна. Надявам се да го разбираш.

Той трепереше. Стоеше на метър и половина от нея, гледаше я с искрящите си сини очи и целият трепереше досущ като самата нея.

Мъж и момиче, лице в лице в това мазе, които трепереха мълчаливо.

— Знаеш ли какво означава името ти? — попита той.

Знаеше от часовете по теология в училище „Сейнт Майкъл“. Произхождаше от Елизабет.

— Моят Бог е клетва за вярност — отговори тя.

— А баща ти спази ли клетвата си?

Заместваше взаимно баща и Бог.

— Не.

— Майка ми също ме предаде. Мразя майките. Мразя бащите. Те всички са лъжци.

— Значи все пак помежду ни има нещо общо. — Той беше престанал да трепери, а тя се беше разтреперила отново, но пък много ясно беше усетила, че не бива да го заплашва, като се опитва да поеме контрол над каквото и да било, включително над разговора.

Той дълго се взира в нея, сякаш се опитваше да прецени доколко е искрена.

— Харесват ли ти очите ми? — попита Алвин.

Бяха красиви и много плашещи едновременно.

— Красиви са.

— И твоите. Харесвам сини очи.

Тя неволно потръпна.

— Искаш ли да ми видиш кожата? — попита той.

Бетани беше поразена най-силно от факта, че не се страхува в негово присъствие. Изпитваше някакво странно облекчение, че е с него. Беше много по-добре от несигурността, която я преследваше от дни. Да стои тук с Алвин й носеше необяснима утеха. Знаеше, че ще приеме част от него, и това се оказа не толкова ужасяващо, колкото си беше представяла.

Човекът пред нея сега беше нейното средство да оцелее. Беше нейният спасител. Алвин беше единствената й надежда за живот и тя се вкопчи в него, както вероятно правеше и той.

— Да. Да, Алвин. Бих искала да видя кожата ти.

Той започна да разкопчава ризата си, а когато приключи и с последното копче, съблече дрехата, сгъна я на четири и я положи на земята.

Кожата на Алвин Финч беше бяла. Бледо и прозирно бяло, под което личеше мрежата от сини подкожни вени по раменете и по ръцете му. Гърдите му бяха гладки и изглеждаха силни, но не като гърдите на културистите.

Много неща в този миг можеха да накарат Бетани да се разплаче. Беше пленница на мъж, който бръснеше цялото си тяло, мажеше се с лосион и отвличаше момичета, за да им строши костите. Мъжът току-що беше свалил ризата си и я наблюдаваше с най-страшните очи, в които бе надзървала. А ето че вече се доближаваше до нея. Бавно като Стивън Хил на онази първа и последна среща, когато се беше опитал да й се нахвърли.

Само че плачът изобщо не влизаше в намеренията й.

Алвин Финч спря на около метър от нея, свел поглед и дишащ равномерно. Тя не желаеше да надникне в очите му и вместо това се загледа в гърдите, които бяха на нивото на очите й.

Лосионът му миришеше едновременно сладникаво и на лекарство, а кожата му сякаш сияеше на светлината на пламъка.

Бетани беше чела книга за жена, която се влюбила във вампир, и сега в главата й се завъртяха картини от това съблазняване. Не изпита обаче изкушение да опита забранения плод.

Усещаше единствено отвращение.

По едната й буза се търкулна сълза. Плачеше ли? Не бива да плаче! Не пред него. Тъмните вени, очертани под кожата му, сякаш бяха пълни с нещо черно, не с червена кръв. Гърдите му се издигаха и спускаха, гладки и избръснати, и за един кратък миг тя се почувства принудена да пресегне и да го докосне, но страхът прогони този импулс.

— Харесва ли ти? — тихо попита мъжът.

Не, не искам да ми харесва.

Объркване загриза мислите й. Бетани преглътна и каза онова, което знаеше, че иска да чуе той.

— Да.

— Помислих си, че може да се уплашиш.

— Така би трябвало, нали?

— Почти съвършена е. Другите се плашеха от мен.

В гласа му имаше печал, но освен това тя сякаш долови и съвсем лек гняв. В този миг си каза, че вероятно разбира Алвин Финч по-добре.

Намираше се в присъствието на силен човек, за когото отнемането на човешки живот не представляваше проблем. Сатана, както сам се беше нарекъл.

Само че той беше толкова окаян, колкото и самата тя. Финч искаше само да бъде нужен. Обичан. А когато нямаше нито едно от двете, прибягваше до убийство, за да потуши болката си.