Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Бетонни стени. Стара дървена врата. Няма прозорци. От дясната му страна метална маса, отрупана с документи. Седи на стол, ръцете му са вързани отзад. От тавана виси слаба крушка със зелен метален абажур. Точно пред него на стената е окачена празна коркова дъска.

В стаята имаше трима араби, облечени с мръсни кафеникави панталони и ризи. Двама се бяха облегнали на стената и държаха автомати „Калашников“-АК47. Третият, вероятно говорещият, крачеше точно пред Райън, положил едната си ръка върху кобура на пистолета и отпуснал другата отстрани на тялото си.

Явно беше пленник, ако се съди по тримата терористи, които го държаха затворен или в подземието на някоя сграда, понеже не виждаше прозорци, или под земята, което беше по-вероятно.

Райън размърда ръце, по-скоро чу, отколкото усети веригите около китките си, и отново застина неподвижно. Да се каже, че не му пука, щеше да е твърде пресилено, но отказваше да допусне страхът да го завладее.

Беше жив — много по-добра съдба, отколкото на останалите. Или пък не? Щяха или да го изтезават, за да изкопчат от него каквото успеят — мисъл, която той прогони — или да го използват като средство за политически шантаж и накрая да го убият.

Мъжът, който го бе шамаросал, се наведе съвсем близо, сякаш се кани да го фрасне с глава — май беше роден за бияч, а не за мислител. Райън беше доста едър мъж — тежеше около стотина килограма, беше висок метър и осемдесет, а службата във флота го задължаваше да се поддържа във форма, но никога през живота си не беше нанасял или понасял удар.

— Чуваш ли ме?

Дъхът на мъжа миришеше на дезинфектант. Като повечето хора от Близкия изток той ценеше чистоплътността много повече от типичния западняк — дори тук, в пустинята, стига да не е бил навън достатъчно дълго, за да го откарат до някой град, мъжът най-вероятно се къпеше всеки ден. Райън усещаше как от него още лъха мирис на сапун.

Опита се да продума, но от пресъхналата му уста не се отрони нито звук, затова се прокашля и пробва отново:

— Да.

— Добре.

Онзи се приближи и носът му се озова на сантиметри от носа на Райън. Имаше брада и червена карирана чалма, която категорично го изпращаше в лагера на хората, прибързано наричани от мнозина „екстремисти“. Само че нагласата на близкоизточния човек не се подава на толкова лесна категоризация. Имаше десетки идеологии, всяка със собствена дълга история, всяка със собствени оплаквания и разбираема гледна точка, ако погледнеш на света през съответните очила.

— Наричай ме Калид. А докато не науча истинското ти име, аз ще ти викам Кент. Вие, американците, сте раса от супермени, нали така?

Един от мъжете зад гърба му изломоти на арабски: „А ние сме Лекс Лутър“ 1 1 Популярен герой от комиксите, най-големият враг на Супермен. — Б.пр. . Другият се изхили.

Ако не знаеха името или чина му, нямаше откъде да разберат, че Райън поназнайва арабски.

Калид — макар че това явно не беше истинското му име — се отдръпна и хвана ръцете си зад гърба.

— Ако се чудиш какво стана с другите ти приятелчета, мъртви са. Успяхме да те измъкнем, преди да пристигнат хеликоптерите. Сега си сам тук с нас и можем да правим с теб каквото си поискаме. Това тревожи ли те?

— Да — отговори откровено Райън.

— Хубаво. Тогава нямам нищо против да те осведомя, че възнамеряваме да те разтревожим още повече. Много повече, бих казал, съдейки по относително безгрижния ти вид.

Мъжът говореше правилен английски без британски акцент, а това подсказваше, че вероятно е учил в университет от Бръшляновата лига в Съединените щати. Може би Харвард или Станфорд. Не беше чудно, че е образован, но беше много необичайно толкова ценен човек да участва в елементарен удар извън Фалуджа.

Което пък означаваше единствено, че мисията му не е замислена като елементарен удар.

По лицето на Калид се прокрадна лукава усмивка.

— Какъв си ти, Кент? Офицер от разузнаването? От спецчастите? А? Защо в очите ти няма страх? Или пък си глупав. Не си запознат с методите, с които си го връщаме на главорезите, нахлули в земите ни.

Преценката на мъжа донякъде окуражи Райън, макар да знаеше, че онзи го манипулира.

— Тук си с определена цел, Кент. Ти си нашето рекламно лице, чрез теб ще отправим послание към света. Но за да го направим, трябва да те пречупим. Мисията ни е толкова важна, че ще използваме всички възможни средства да го постигнем. Ако си толкова интелигентен, колкото изглеждаш, вероятно знаеш, че вече сме започнали. Съзнаваш ли го?