Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Пристигнало ли е? — попита Пати.

Бетани премести мобилния телефон на другото си ухо.

— Чакай малко. Мили боже, напоследък ни пълнят пощите с големи простотии!

— Не се впрягай. Сигурно всички големи модни списания те отрупват с безплатни продукти, за да те привлекат.

— Я стига!

— Не, сериозно, така правят. Когато човек се прочуе, започват да му изпращат безплатни продукти. Както раздават безплатни бутонки на футболистите.

— Аз съм модел, Пати. Едно от хилядите лица в милионите списания. Не съм Анджелина Джоли.

— А тя откъде е тръгнала според теб? Моля те, Бет, вкарай и мен. Още не мога да повярвам, че ти се случва всичко това. Ще станеш адски известна!

Ръката на Бетани застина над мишката. Известна ли? Думата звучеше странно. Не от желание да се прочуе беше отстъпила пред настоятелността на майка си да вземе няколко урока като модел и да си направи собствено портфолио. За бога, беше само на шестнайсет!

Известна.

Вече дори не беше сигурна какъв точно е смисълът на тази дума. Не се очертаваше скоро да замине за Холивуд или да започне да взема уроци по пеене. Просто, по думите на майка й, сама си пробиваше път. Възползваше се от природните си дадености, а те бяха приятна външност, красива усмивка и тяло, което изглеждаше като на осемнайсетгодишна, макар и малко нисичка осемнайсетгодишна.

— Не говори така.

— Не се впрягай. Ще станеш адски известна и всички го знаят.

— Млъкни! Сериозно ти казвам, Пати. Ще стана лекарка, а не някакво лице, което всички могат да… — Дъхът й секна, когато имейлът се плъзна пред погледа й.

От офиса на Стиви Бартън. Агенция „Триптън“, Остин, Тексас.

Пати забеляза паузата.

— Какво? Получила си го, нали?

— Чакай малко.

Бетани кликна два пъти върху имейла и бързо прочете:

Бетани,

Поздравления, скъпа! Получаваш поръчката. Искат да бъдеш в Ню Йорк след три седмици за фотосесията. Една седмица, 20 000 долара, както говорихме. Ще бъдеш лицето на „Ют Нейшън“ тази есен. Това е само началото. Обади ми се.

Бетани примигна. Кръвта се дръпна от лицето й, когато осъзна смисъла на прочетеното. Може би поприбързано беше отхвърлила вероятността да стане звезда. За малко не изпусна мобилния си.

— Получила ли си я? — настойчиво попита Пати.

— Аз… — Бетани не можеше да се сдържа повече. Изписка. Колкото и да мразеше момиченцата, които подскачат със стиснати юмруци, точно това направи. Разврещя се като момиченце.

Гласът на Пати зацирика по телефона заедно с нейния.

— Знаех си, знаех си, адски си знаех! Прочети ми го.

Бетани седна задъхана и позасрамена от изблика на чувства (слава богу, че никой не я видя) и прочете имейла на Пати.

— Аха, това е само началото! Адски права бях!

— Ама на теб всичко ли ти е „адско“?

— Аха, мамка му! Вече да. Идвам с теб.

— В Ню Йорк ли?

— Къде другаде? На Бродуей, скъпа!

Бетани започна да си дава сметка за всички трудности, които можеха да възникнат в резултат от малкото й пътешествие до Ню Йорк, за да стане следващото рекламно лице на „Ют Нейшън“. Първо, вече беше краят на август и следващата седмица тръгваха на училище. Което ще рече мажоретки, а Бетани беше станала ръководителка на групата. Задължение на ръководителката беше да провежда тренировките — правилата бяха от ясни по-ясни и треньорът Картър не би ги нарушил заради корицата на някакво списание.

— Кога се събират старите възпитаници тази година? — попита Бетани.

Отсреща й отговори мълчание.

— Втората седмица на септември?

— Май да. Лоша работа. — Пати явно разбираше колко сериозен проблем може да възникне. Само че толкова ценеше всичко, свързано с поп културата, и не на последно място славата, че възможността да поведе две хиляди пламенни и енергични тексаски юноши и да ги вдъхновява да скандират, облечена с минипола, отстъпваше на заден план — макар и само с една малка стъпчица.

— Зарежи събирането. Ще станеш известна!

Точно както можеше да се очаква.

— Ще ти звънна по-късно.

— Чакай, чакай! Къде отиваш?

— Трябва да съобщя на мама.

Бетани затвори и полетя надолу по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж, зави покрай перилата долу и хукна към кухнята. Плъзна се по чорапи и се закова пред майка си, която говореше по телефона.

— Мамо…

Ръката на майка й се изстреля нагоре и опъната й длан настоя за тишина, докато самата тя довърши телефонния си разговор.

— Разбрах!

Майка й щракна с пръсти и намръщено посочи лицето й. Така казваше: Затваряй си устата. Не виждаш ли, че говоря по телефона?