Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Женен ли си?

— Да, сър.

— Мъчно ли ти е за жена ти?

Тони извади снимка и я подаде на Райън.

— Бети — представи съпругата си той.

На снимката се виждаше непретенциозна руса жена, леко пълничка и с бухнала прическа, излязла от мода почти навсякъде в страната. Носът й беше топчест, а зъбите, които усмивката разкриваше, се нуждаеха от шини. Доста обикновена женица. Дори невзрачна.

Сержантът пъхна още една снимка под носа му. Новородено с беззъба усмивка. Райън вдигна поглед към луничавия риж сержант, който изобщо не криеше гордостта си.

— Сладка е, нали?

Откъслечната информация пред очите на Райън беше достатъчна за тренираната му и пресметлива мисъл и той си представи целия живот на този човек. Тони вероятно беше отраснал в малко градче, може би близо до въгледобивни мини, където подходящите партньорки едва ли бяха повече от двайсетина, а и от тях само две-три бяха проявили интерес към него. Отказвайки се от юношеската си фантазия за бурен роман с Джесика Алба, той беше започнал съвместния си живот с Бети, която не бе нито красива, нито достатъчно заможна, та да си позволи шини, но пък имаше добро сърце и което беше по-важно — беше отворила доброто си сърце за Тони. Закопнял за женска любов, той бързо се бе убедил, че Бети е най-подходящата жена за него. И че я обича, което, разбира се, си беше така.

Първо бяха направили бебето. После сватбата.

Тони вече беше горд баща, сливаше в едно цяло детето с майката и искрено обичаше и двете. Раздялата само засилваше чувствата му, отсъствието им правеше близките му още по-мили.

— Сладурана — отговори Райън. Беше по-скоро пресметлив, не особено емоционален, но усети странен прилив на съпричастие. Или пък беше нещо друго?

Седеше си отзад в джипа, полюшваше се, докато фучаха по песъчливия неравен път, и неочаквано прозря, че всъщност не толкова е трогнат от житейската картинка, която бе приписал на този мъж, а по-скоро се опитва да потисне жегналата го вина.

Вина, задето много отдавна беше изоставил своята съпруга и своето дете. Доста дълго успяваше да оправдава с разумни доводи решението си да ги напусне, но честно казано, не бе напълно сигурен дали просто не беше избягал от тях. Поне от съпругата си Селин.

С Бетани нещата стояха иначе. Тя беше невинна жертва, неизбежна последица от безспорното отчуждение между него и Селин. Обичаше Бетани, наистина я обичаше, но обстоятелствата го бяха принудили да пропусне по-голямата част от живота й.

Не беше точно принуда. Беше пропуснал по-голямата част от живота на дъщеря си, защото бе избрал да служи на своята страна. И този избор бе предизвикал негодуванието на жена му. И на дъщеря му…

Райън си даде сметка, че сержантът е протегнал ръка в очакване да получи обратно снимката на съпругата си. Постави я в дланта на човека.

— Хубава е.

— Вие имате ли деца?

— Да. И аз като теб имам дъщеря, но е малко по-голяма. На шестнайсет. Казва се Бетани.

— Гадна работа, нали? — Тони внимателно пъхна двете снимки обратно в портфейла си, откъдето ги беше извадил. — Че сме тук.

— Да.

За разлика от Тони, за когото съпругата и детето му у дома бяха смисълът на живота, Райън беше избрал много по-сложен път. Не че беше равнодушен към Селин и Бетани — в известен смисъл те ужасно му липсваха — но се налагаше да прави жертви.

И го стори, когато преди десет години реши да приеме пост в Саудитска Арабия въпреки отказа на съпругата си да го придружи. Беше най-добрият в работата си, а служейки в Саудитска Арабия бе спасил живота на повече хора, отколкото човек би предположил.

Върна се в Сан Антонио, където живееха преди, и веднага усети, че колкото и да се стараеха да поддържат добра фасада на брака си, предишната близост между него и Селин беше изчезнала. Тя не разбираше неговия свят, а той не изпитваше интерес към активния й социален живот. Въпреки това остана на поста си в Сан Антонио цели две години, преди да приеме друго назначение зад граница, този път в Турция.

Когато замина за Ирак, взаимоотношенията им се запазиха единствено заради чувството за дълг към брака и семейството. Ако Райън не можеше да осигури на жена си близостта и личното приятелство, които тя искаше, можеше поне да не отстъпва от лоялността си като съпруг, закрилник и глава на семейството.

Не е нужно генералите да обичат войската си, за да бъдат добри генерали. Честно казано, Селин не му липсваше, обаче Бетани…

Мисълта го ангажира за известно време.