Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Разбира се, че виждам, Селин. А ти не виждаш ли, че дъщеря ти има да ти съобщи нещо по-важно от онова, за което дърдориш в момента?

Не го изрече, естествено. Вместо това скръсти ръце и забоде в майка си поглед, който тя ненавиждаше.

— Освобождават ли го? Но той лежа само две години! — Селин се отдалечи в другия край на кухнята, за да избегне изгарящия и втренчен поглед на Бетани. Тя обаче заобиколи плота и зачака, без да обръща внимание на гневната гримаса на майка си.

— Ами всички доказателства? Не може да го пуснат заради някаква формалност! Ти направо закова онзи ненормалник…

Майка й разговаряше с прокурора Бъртън Уелш. Това беше интересна нишка от заплетената мрежа на нейните взаимоотношения. Бетани не спираше да се чуди как Селин успяваше да си намери място в живота на толкова важни хора. Майка й беше родена за политик.

Беше се запознала с прокурора по време на воденото от него разследване на Костотрошача, след като убиецът беше отвлякъл момиче от гимназията на Бетани „Сейнт Майкълс Академи“, където Селин членуваше в родителския комитет. Останалото, както казват, е история.

Бетани се шмугна надясно, за да я вижда майка й.

— Какви ще бъдат последиците за теб? — попита Селин и отново й обърна гръб. Сигурно търпението й се изчерпваше. После добави по-меко: — Всичко ще бъде наред, Бърт. Не им позволявай да те пречупят. — Замълча и добави: — Трябва да затварям. Дъщеря ми явно смята, че е дошъл краят на света. — Засмя се кратко и престорено. — Добре, довиждане. — Затвори, завъртя се рязко и размаха мобилния си: — Колко пъти да ти обяснявам, че е невъзпитано да постъпваш така? Не видя ли, че говорех по телефона, когато нахълта?

— Получих я!

— Пет пари не давам какво си получила. Не си сама в тази къща. Двете с теб делим един покрив, което означава, че ти трябва да уважаваш личното ми пространство, аз плащам за твоето лично пространство, а и двете знаем колко скъпо е това. Кълна се, че следващият път, когато ми погодиш такъв номер, ще ти отрежа издръжката. Чу ли?

Бетани усети как лицето й пламва. Понякога майка й се държеше страшно детински, а положението се беше влошило през последната година, докато баща й беше в Ирак и избиваше хора. В такива моменти Бетани не беше сигурна кого от двамата ненавижда повече.

— Приключи ли?

— Не знам, а ти?

Това вече беше прекалено. Изгуби всякакво желание да сподели с тази жена, която се наричаше нейна майка, може би най-важната новина от недългия си живот.

— Не забравяш ли нещо? — попита Бетани.

— Какво?

— Под този наш покрив, както го наричаш, ти си родителят; а аз — дъщерята. Така че се дръж подобаващо за възрастта си.

Майка й примигна, но тя винаги правеше така, за да покаже колко е шокирана, макар рядко да беше истински шокирана. Просто играеше роля, част от подхода, направил Селин манипулативната кучка, в която постепенно се беше превърнала.

— Как смееш да ми държиш такъв тон! Аз съм ти майка!

Бетани усети как в гърлото й се образува бучка.

— Аз пък съм ти дъщеря. Това говори ли ти нещо?

Мълчаливо стояха една срещу друга — Селин присвиваше устни, а Бетани се мъчеше да удържи пороя от потиснати чувства по отношение на своето изоставяне , както го наричаше.

Майка й присъстваше, но всъщност никога не бе на разположение на дъщеря си. Винаги се носеше вихрено през поредица от връзки с мъже, изтезаваше се, за да не натрупа нито грам нежелани тлъстини, съжаляваше за всеки ден от живота си, който все повече я доближаваше до четирийсетте.

Баща й не беше погълнат от себе си. Той просто не беше. Едва когато порасна достатъчно, за да събере две и две, Бетани осъзна, че чисто и просто е изоставил и дъщеря си, и съпругата си. Райън не подозираше за изневерите на Селин и за нуждата на Бетани от баща. Тя почти във всеки случай би предпочела себичността на майка си пред неведението на баща си.

Почти във всеки. В момента обаче пълната неспособност на майка й да бъде истинска майка тласкаше Бетани към ръба.

Най-накрая майка й остави телефона си върху плота и извърна очи.

— Какво е толкова спешно, малък нарцисист такъв?

— Няма значение.

Бетани се обърна и излезе от кухнята със замъглени от сълзи очи. Не би било погрешно да се каже, че в такива мигове изпитваше омраза. Мразеше майка си, задето й е майка, мразеше и баща си, задето не е тук да я избави от майка й.

— Какво сега, просто ще си тръгнеш, така ли? — сряза я майка й и я последва. — Върни се!