Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Да.

— Добре. Този бункер е на десет метра под земята и е далеч от всякакви населени места, така че вашите шпиони няма да забележат никакво движение. Никой няма да те намери, никой няма да чуе виковете ти. Ще ти се прииска да бяхме насочили РПГ-то право към джипа ти, ясно?

— Мина ми през ум.

— Хубаво. Значи можеш и нещо повече от „да“. Кент, би ли ми казал защо си тук, в моята страна?

Райън се поколеба, обмисляйки с какви възможности разполага. Можеше да мълчи и да ускори неизбежното трошене на кости, електрошоковете или всякакви други техники за изтезание, доведени до съвършенство в тази пустиня. Или пък можеше да предизвика мъчителите си с надеждата да ги разтакава, докато търси варианти. Избра второто.

— Изпълнявам заповеди — отговори.

— Да, не се съмнявам. Аз също. В крайна сметка има ли значение кой от нас се справя по-добре? Ще бъдат ли спасени човешки животи? Ще бъде ли спечелена свободата?

— Не знам.

Мъжът закрачи напред-назад, все още сключил ръцете си на гърба като военен следовател от филм за Втората световна война.

— Тогава нека ти помогна да проумееш няколко неща. За миг си представи, че си Бог. Че наистина става дума за теб и за твоите чада — посочи той към външната стена, докато говореше. — Можеш ли да разсъждаваш относно Бог, или си атеист като мнозина свои сънародници?

— Да.

— Да, атеист си, или да, вярваш в Бог?

— Вярвам в Бог.

— И вярваш, че той обича чадата си. Всичките си чада.

— Да.

— Кажи ми тогава как се чувства Бог, когато погледне надолу към земята и види тази твоя война.

— Ако допуснем, че Бог изпитва чувства, не се съмнявам, че тя го тревожи.

— Ако ти беше Бог, Кент, как щеше да се чувстваш? Моля те, опитай се да влезеш в ролята.

Райън огледа помещението. Единственият изход беше през дървената врата, но този факт изобщо не го обезсърчаваше. Беше прикован към мястото си — не можеше да избяга от тази дупка. Разполагаше само с разсъдъка си и трябваше да го ангажира активно.

— Съсредоточи се, ако обичаш.

Райън отново погледна към разпитващия.

— Сигурно бих се чувствал притеснен.

— Защо? Защо ще се чувстваш притеснен? Защото избиват чадата ти?

— Да. — Обаче всъщност не усещаше никаква емоционална връзка с онова, което този човек искаше да му внуши.

— Значи и ти като мен поне в известен смисъл си натъжен заради войната?

— Да, но и аз като теб имам дълг към онези, на които съм се врекъл да служа предано.

— Значи си предан на хората, не на Бог?

— Напоследък Бог не е издавал никакви заповеди — отбеляза Райън.

— А ако беше, щеше ли да следваш неговите заповеди, или щеше да следваш човешките заповеди?

Райън не отговори. Знаеше какво цели този мъж, но подходът му беше безсмислен, понеже за разлика от много мюсюлмани, които бяха убедени, че изпълняват Божията воля в политиката, Райън вярваше, че Бог е твърде далеч, за да се съобразява с него по този въпрос.

— Всъщност всичко, което се случва тук, в пустинята, води обратно към Бог — заяви Калид. — Виждам обаче, че ти не следваш Божията воля като мен. Така и предполагах. Затова няма да си направя труда да те манипулирам, като те призова да спазиш Божията воля. Ще се наложи да прибягна до първоначалния ни план и да изпитам твоята собствена воля. Нещо против?

— Всъщност не.

— Прям си и това ми допада. Ще разберем точно колко си прям. — Кимна към мъжа по-близо до вратата, който вдигна резето, поговори тихичко с някого навън и изчезна в тъмния коридор. Тунел.

— Може да отнеме няколко дни, от теб зависи, но накрая ще възприемаш света така, както го възприемаме ние.

Войникът се върна с камера и статив. Залости вратата и се зае да наглася статива.

— Ще те снимаме, за да покажем на света какво сме научили тук днес. Дано не си против. Искаме само истината, нищо повече. Не ни интересува чинът ти, нито личният ти номер — ти с радост ще ни ги кажеш, преди да приключим. Повече ни интересува сърцето ти. Сърцето на Бог, ако допуснем, че още си в образа.

Тъничка студена тръпка се спусна по гръбнака на Райън. Разпитът беше приел обрат, който, въпреки приликите със стотиците случаи в кариерата му, изглежда беше съвсем различен, като се започне от думите, с които си служеше Калид.

Погледна към разпитващия, който сега пак се усмихваше.

— Не сте ли наснимали вече достатъчно американски войници, които заклеймяват войната?

— Да, наснимали сме. Не ни е нужно и ти да го правиш.

Тогава какво?

Възцари се плашещо мълчание, докато войникът с камерата старателно постави статива, нагласи камерата отгоре, пъхне касета и включи щепсела в разклонител.