Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Горивото за генератора ще ни стигне за три дни. Ако отнеме повече време, ще презаредим. Аз обаче не се притеснявам, че ще останем без гориво, а без нещо друго. — Погледна към оператора, който гледаше през визьора. — Готови ли сме?

Мъжът кимна.

— Включвай.

Само по червената лампичка пролича, че камерата е пусната.

Калид се приближи до масата, събра купчина листове и няколко габърчета и пристъпи към корковата дъска. Зае се да забожда на дъската големи фотографии в спретната редица.

Снимки на разрушени сгради, бетонни купчини, тутакси разпознаваеми като развалини след експлозии. Бяха заснети от земята, а някои бяха леко размазани, сякаш фотографът е бързал.

Райън беше виждал огромен брой кадри от войната, достатъчно, че да притъпят сетивата му за всичко, освен за най-лошото. Обаче нещо в тези снимки силно го смути.

И тогава забеляза: едва различими сред бетонните късове на руините се виждаха откъснати и разкривени крайници. Свидетелство за затиснати и смазани под тежестта на рухналите сгради тела.

Калид спокойно продължаваше да забожда снимки на стената, една по една, докато не подреди дванайсет снимки в две редици по шест. Последните осем бяха близки планове и на тях се виждаше прашна ръка, щръкнала от празното място между няколко големи каменни блока. Тънка ръчичка към телце на момче или на момиче на по-малко от десет години, затрупано под тонове камък. Три различни снимки на тази ръка, счупена над лакътя на детето, увиснала безжизнена и прашна, но не кървава.

Райън забеляза и други крайници в пукнатини между останките. Все на деца — забелязваш го само при по-внимателно вглеждане, а после ти се набива на очи, сякаш купчините развалини дори не съществуват. Коремът му се сви.

Калид се обърна и се отмести настрани.

— Тези познати ли са ти, Кент?

Познати ли му бяха? Не, не бяха.

— Господин Кент?

— Ами… не. Не са.

— Разбира се, че не са. Твоите снимки са правени високо във въздуха, където случайните жертви са безопасно скрити от очите на широката публика. — Калид си пое дълбоко въздух, устната му потрепери. — На мен обаче тези снимки са ми познати, понеже аз съм ги правил. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш ръката на дъщеря ми на третата снимка отляво долу. Следващите две също са на Софи. А на третата е кракът на сина ми.

Очите на мъжа се присвиха почти незабележимо и той се отмести вдясно.

— Едното дете беше на седем, другото на девет години, когато вашите бомби се изсипаха от небето и разрушиха съседния апартамент на жилището, в което бях изпратил уж на сигурно място жена си и четирите си деца. Всички загинаха в онзи ден. С натрошени кости и премазани. Трудно ми е да си представя колко ги е боляло.

Райън не знаеше как да реагира на явното страдание на този мъж.

— Ще те оставя малко пред тези снимки, Кент. Искам да гледаш децата ми. Божиите чада, които лежат проснати и натрошени на земята, и искам да усетиш болката им… както Бог усеща болката. А когато го направиш, ще се върна и ще продължим нататък. Става ли?

За пръв път, откакто се беше свестил, Райън се почувства като риба на сухо.

Калид наведе глава и излезе от стаята. Райън остана сам пред мигащата червена лампичка на камерата и снимките на невинните жертви от експлозиите.

Рики Валънтайн седеше, преметнала десния си крак върху левия, и бавно полюшваше стъпало, докато се взираше в мрачните сиви очи на Морт Кракър. Голямата четвъртита глава на заместник-директора беше увенчана с къса военна подстрижка, която му придаваше вид на по-благовиден събрат на Франкенщайн, но без белези.

Разговорът в стаята беше зациклил. Ако последните документи, които адвокатът на защитата беше представил, минеха пред съда, Фил Суицър, известен като Костотрошача, като нищо щеше да излезе на свобода след две седмици и всички щяха да се вторачат в прокурора, тикнал го зад решетките.

Бъртън Уелш, който в момента беше прокурор на Остин до голяма степен тъкмо заради шумно прокламираното съдебно преследване на Костотрошача две години по-рано, ги гледаше от мястото си до прозореца, вдигнал едната си ръка на кръста и поглаждайки с другата брадичката си, сякаш чоплеше някаква мисъл.

Би трябвало на пангара да е Уелш, но пък Рики беше главният следовател по случая от страна на ФБР. На нея много повече, отколкото на прокурора, се дължеше залавянето и осъждането на Костотрошача. Щеше да има предостатъчно материал за критично разглеждане, ако папката върху бюрото на шефа съдържаше истината.