Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Смятате, че си струва, така ли?

— Зависи. Трябва да си свършим работата, нали? Мисията е на първо място, хората — на второ, всичко останало — на трето.

Младежът зарея поглед през прашното стъкло.

— Просто никога не се бях замислял какво им струва на хората у дома — поклати глава той. — Детето променя всичко. Боже, много ми липсва!

— Ще те чака, когато се прибереш.

Неприятно му бе да осъзнае, че не споделя страстта на младия сержант, който в този момент копнееше да бъде у дома със съпругата и детето си повече, отколкото за каквото и да било друго.

Райън обаче наистина вярваше, че обича съпругата и дъщеря си по много по-значим начин. Не демонстрираше обичта си с прочувствени думи или със сърцераздирателен копнеж, а с неотклонна лоялност — не само към семейството, но и към дълга си, към държавата, към света. Цената на раздялата бе приемлива жертва за такова благородно и достойно призвание. Трябваше да е.

Но от такива доводи не му ставаше по-добре. Все пак Тони и нетърпението му да се върне при невзрачната си съпруга разбудиха спотаеното му чувство за вина.

Интересно.

— Знам, че е трудно, Тони, но един ден ще се върнеш при онова, от което се отказваш сега. Трябва да го вярваш. Не сме първите, които плащат тази цена.

— Цена за какво, сър?

— За свободата.

— Това ли правим тук?

За миг се изкуши дали да не скастри сержанта, но се съмняваше, че на Тони му липсва преданост. Просто беше млад мъж, който се разкъсваше между различните неща, на които беше предан.

Отново размърда екипировката си, за да облекчи сърбежа отляво. За последен път беше навличал пълно бойно снаряжение преди месец.

— Колко войници са си задавали същия въпрос през Гражданската война? Или по време на Войната за независимост?

— Аз си мислех по-скоро за Виетнам — каза Тони.

— Да, Виетнам, но е трудно да видиш цялото, когато си се вторачил в подробностите. Някой ден историята ще ни отдалечи достатъчно от тази бъркотия, за да ни покаже какво сме вършили тук. А дотогава по-добре не се усъмнявай в мисията си. Разбираш ли?

— Да, сър, разбирам. Но от това не ми става по-леко, ако ми позволите да…

БУМ!

— Мамка му! — Шофьорът, който не откъсваше поглед от пътя на конвоя, скочи върху спирачките. — Мамка му! Долу, долу, долу!

Пътят пред тях беше потънал в прахоляк — Райън не можеше да определи дали от гумите на предния джип, или от взрива. Звука обаче не можеш да сбъркаш: беше или ракетна граната, или противотанкова мина, но той нямаше достатъчно боен опит и вече не ги различаваше едно от друго.

— Цели се на петдесет градуса! — кресна шофьорът. — Ракетна граната, ракетна граната, обстрелват ни…

БУМ!

Този път зад тях.

— Карай, карай! — извика Тони. — На прицел сме!

Нямаше никакво съмнение, че ги нападат. Шофьорът натисна газта до дупка.

— Дръжте се здраво, ще преминем!

Джиповете се стрелнаха напред към врящата вълна от пясък и дим. Райън инстинктивно се приведе, доколкото му позволяваше облегалката на предната седалка, но погледът му остана прикован напред, където към небето вече се издигаше облак от прах и пушек.

Шофьорът настрои радиостанцията си и свърна надясно, шофирайки с една ръка.

— Конвой Ехо-едно, тук е Трети, обади се. Какво става, по дяволите?

Радиото изпращя.

— Мамка му! — После отново по радиото: — Конвой Ехо-едно… тук е Трети. Чувате ли ме? — Подвикна през рамо към сержанта отзад: — Тони, на петдесет градуса!

— Нищо не виждам!

Още нямаха връзка с първия джип или с онзи, който се движеше след тях.

Прахолякът точно пред тях се разнесе достатъчно, за да видят как стълб от черен дим се извисява към небето. Оранжеви пламъци ближеха нажежения въздух на пустинята.

— Мамка му, дръжте се, дръжте се!

Джипът описа широка дъга надясно, после изви наляво в стегнат обратен завой. Райън стисна ръчката на вратата, за да не се стовари върху сержанта, прилепен към прозореца от своята страна. Повечето превозни средства биха се преобърнали при такъв остър завой, но армейският джип, натоварен с почти половин тон броня, не можеше да се катурне лесно на равен терен.

Странно колко различно работи човешкият ум в мигове на внезапно връхлетяла катастрофа. Райън по-скоро се затваряше в себе си и оголваше хладнокръвната пресметливост, която толкова му беше помогнала по време на обучението като разузнавач. Нямаше представа как да измъкне екипа от критичното положение, но беше способен да анализира нападението по-добре от повечето шахматисти, приведени над игралната дъска в прохладен летен ден.