Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Първо : Бяха подложени на вражески обстрел, комбинация от РПГ и картечен огън, който вече блъскаше по бронята като пневматични чукове.

Второ : И първият джип, и третият зад тях сигурно бяха директно улучени.

Трето : Липсата на радиовръзка най-вероятно означаваше, че…

Стъклото до шофьора се взриви. Кръв опръска другия прозорец. Джипът излезе от пътя, попадна в къса канавка и се блъсна в насипа в отсрещния край.

Четвърто : Шофьорът на втория джип, онзи, в който пътуваше Райън, беше убит, а джипът беше заседнал в канавка, където всеки момент щеше да бъде улучен.

Край него се възцари тишина, нарушавана от бръмченето на горещия двигател.

Райън се метна през седалката, грабна радиостанцията и бързо каза по микрофона:

— Хоум Рън, тук Ехо-едно от конвоя за Фалуджа. Намираме се под тежък обстрел, бронебойни снаряди, малки оръжия. Всички коли са извън строя, повтарям, и трите джипа са извън строя, край.

Миг колебание, после се разнесе спокойният и делови отговор на диспечера — позната реакция при подобни обаждания:

— Дръжте се, Ехо-едно, изпращаме подкрепление по въздух и медицински екип. Очаквано пристигане — след седемнайсет минути. Какво е положението при вас?

— Вероятно всички са убити. Джипът е килнат на една страна в канавка на четири километра от магистралата. Няма как да не забележите пушека.

— Ясно. Дръжте се.

Сети се, че не е чул Тони да казва нито дума. Завъртя се назад и видя войника, свлечен на седалката, стиснал с една ръка своя М16 и протегнал другата към козирката на покрива, сякаш все още се опитваше да се докопа до тежката картечница върху джипа, за да стреля. Нямаше кръв. Може би рана от шрапнел, която не се виждаше, или пък го бе повалила силата на сблъсъка.

— Сержант! — Райън плесна лицето на мъжа няколко пъти, не предизвика реакция и побърза да му вземе оръжието. Едва не изпадна в паника, когато си представи как в кабината плъзват пламъци. Пое си дълбоко въздух.

Не беше по-различно от друг път. Просто поредната мисия. Стъпка по стъпка.

Независимо, че тази мисия не беше свързана с молив и компютър, той пак трябваше да действа стъпка по стъпка.

Райън се пресегна през трупа на шофьора, свали портативното радио от командното табло, стисна ръчката на вратата си, отвори я рязко и се изтърколи върху пясъка, където с облекчение се почувства свободен от ковчега. Втурна се обратно към джипа, хвана сержанта за колана и го изтегли навън. Войникът се стовари на земята и изстена.

Все още нямаше нови изстрели. Целта им беше простичка. Да кротуват, да се притаят, да останат живи. Да оцелеят, да бдят, да дочакат хеликоптерите. И за двамата хеликоптерите бяха единственият шанс за живот. Пушекът от разбитите джипове сигурно се виждаше отдалече.

— Къде сме? — свести се Тони.

— Удариха ни — прошепна Райън, оглеждайки околността за скрит враг. Едва ли. Онези предпочитаха да удрят и да бягат, понеже знаеха, че появят ли се хеликоптерите „Апачи“, всеки опит за бягство или сражение е обречен на провал. Бунтовници, които умееха да се крият в равната пустиня (най-вероятно под пясъка) и да извадят от строя три бронирани джипа, със сигурност имаха достатъчно акъл в главата, та да офейкат и да си осигурят възможността отново да се сражават.

— Идва подкрепление — обърна се Райън назад.

Нещо черно като грамаден чук или приклад на пушка се стовари върху челото му. По гръбнака му мълниеносно пробяга болка и той се помъчи да се вкопчи в нещо, в каквото и да било.

Последва още един удар и едва тогава съобразителният му ум се запита дали главата му не беше уцелена от куршум, а не от чук или от приклад на оръжие.

Бетани Еванс прегледа пощата си в „Хотмейл“ за новини от агента си в „Триптън“ — агенцията за модели, с която беше подписала договор преди три месеца. Досега получаваше относително дребни поръчки — предимно за различни каталози за дрехи: от „Стайл Уеър“ до „Сиърс“. Участва в две телевизионни реклами, включително като статистка: снима се как оформя тялото си в рекламата на фитнес зала „Колдс Джим“ и беше една от трите гимназистки сладурани, които целуват някакъв тип в реклама на гланц за устни „Сивиър Лип Сървис“ — доста гадно название за търговска марка според Бетани.

Този път ставаше дума за корица . За корицата на каталог за дрехи на „Ют Нейшън“. Ако й възложеха поръчката, както гарантираше агентът й Стиви Бартън, повече от пет милиона потребители, които получаваха есенния каталог, щяха да съзрат нейното лице.