Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Чакат отвън с конвоя, сър.

— Кажи им, че идвам. Изпрати ли на генерал Мичъл доклада за нарушенията по границата с Иран?

— Още снощи, както обещах.

— Продължавай в същия дух — кимна Райън.

Огледа металното бунгало със сводест покрив, широко десетина и дълго двайсет метра, натъпкано с електронно оборудване и с комуникационни клетки, при вида на които всеки цивилен би мигал смаяно цяла минута. Ако нещо се случваше в Близкия изток, то минаваше през тази стая. В момента десетина редовни служители се бяха надвесили над компютрите си и предимно следяха данните, които се изписваха на мониторите. Лазерните принтери бръмчаха неспирно — бял шум, който съпътстваше Райън през по-голямата част от зрелия му живот.

Лейтенант Гаслър се приближи, раздвижвайки врата си.

— Получихме нова порция данни от юг. Сигурен ли си, че не искаш аз да замина?

Генералът беше оставил на него да прецени, но Райън прекалено дълго не беше ставал от бюрото си в кабинета до компютърната зала. Еднодневното пътуване до пустинята щеше да му помогне да поразчисти паяжините. Не че интелигентността му се нуждаеше от поразчистване…

— Ще ми се отрази добре. Ти ще поемеш ли тук?

— Като нищо.

Райън се обърна към вратата:

— Тогава ще се видим по залез.

— Пази се.

Напусна Куонсет, без да се вслуша в този съвет.

За зла беда.

Гумите на бронирания военен джип бучаха по настилката под краката на Райън. През последните десет минути седеше и мълчеше, докато се носеха на запад по шосе 10 към Фалуджа.

— Три километра до отбивката — оповести шофьорът, ефрейтор от Вирджиния. — Добре ли сте там отзад, сър?

Райън се размърда под екипировката, за да облекчи сърбежа, който усещаше някъде отляво на гръдната кост.

— Добре съм. Да имаше малко повече въздух.

Другият участник в мисията, сержант Тони Сантинас, се засмя.

— Ако сега ви е противно, сър, само си представете какво е да киснеш осем часа в тази сауна, която пълзи с десет километра в час. Добре дошли в армията!

Райън избърса потта от челото си.

— Представям си.

Пред тях се носеше джипът водач, а отзад ги следваше трети джип — движеха се с около сто и трийсет километра в час. Колкото по-бързо, толкова по-трудно можеха да ги улучат. На магистралата скоростта означаваше сигурност. Но освен това превръщаше джипа в подвижна пещ, която пореше горещия над петдесет градуса въздух. За щастие бронираните стъкла бяха открехнати само колкото да осигуряват някаква циркулация на въздуха — когато се движиш бързо, горещият вятър прави жегата още по-нетърпима.

Райън плъзна поглед край сержанта към пустинята. И от двете страни над нажежената равнина се надигаха вълни от мараня. Фактът, че арабите бяха успели да извлекат живот от тази безплодна земя, доказваше тяхната изобретателност. Повечето американци се спаружваха и офейкваха още след първата пясъчна буря, но на иракчаните такива неща не им правеха впечатление. Нищо чудно, че някога вавилонците управлявали света.

Покрай тях с грохот премина насрещна колона от пет нефтени цистерни, запътили се към Багдад от Аман, Йордания.

— Това първото ти пътуване ли е, Тони?

— Да, сър. — Сержантът го стрелна неспокойно с поглед. Големи луничави петна покриваха острия му крив нос. Кльощаво хлапе, което не изглеждаше на нито ден повече от двайсет и една години.

— Откъде си? — попита Райън.

Шофьорът ги прекъсна, като подметна през рамо:

— Водачът зави, сър. Ще се вдигне голям прахоляк. Дръжте се здраво, ще друса.

Кълбета прах се надигнаха изпод гумите, когато джипът водач се отклони от магистралата все още на висока скорост. Обгоряла черупка на голямо превозно средство с арабски знаци лежеше в пясъка, катурната на една страна. Никакви признаци на цивилизация. Въпросното село, няколко кирпичени колиби, струпани около дълбокия водоем Ал Мусиб, се намираше на дванайсетина километра на север.

Сержантът стисна здраво своя автомат Ml6, провери пълнителя и предпазителя, опипом, без да откъсва поглед от пустинята. От нищото. Но ако американските военни бяха научили поне едно, то беше, че в пустинята за нула време нищото може да се превърне в нещо.

Шофьорът взе завоя на пълна скорост и изостана само колкото да не попада в прашния облак зад предния джип. Бученето на гумите бе заменено от приглушено свистене. Злокобно тихо.

— Отраснах в Пенсилвания — отговори Тони на въпроса на Райън. — Но сега живея в Южна Каролина.