Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

После започна да си представя как ще спаси Бетани. Как тя ще се втурне в прегръдките му и ще заплаче, притисната към шията му. Как ще нахълта вътре с пистолет в ръка, ще сложи край на живота на Трошача с цял пълнител куршуми и после ще изтръгне дъщеря си от лапите на смъртта.

Но най-ярко си представяше как ще размаже човека, който беше дръзнал да отмъкне дъщеря му посред нощ, изтръгвайки я от съня й. При тези мисли скърцаше със зъби до болка.

Но след като часове наред размишлява как ще убие Костотрошача и ще спаси дъщеря си, остана сам. Съвсем самичък. Безполезен. Седнал под палещото слънце.

Отчаян.

Обзет от същото отчаяние, което беше тласнало Калид към безумното решение да убива деца, за да спаси повече деца. Това беше болест и Райън започна да се чуди дали не е заразен от нея.

Алвин Финч се покатери петдесет метра нагоре по възвишението, после пресече напряко вдясно и заобиколи, за да може да излезе зад гърба на Еванс, без да бъде видян. Сърцето му биеше в гърдите като юмрук, започна и да се поти, нещо, което не смяташе, че ще се случи толкова скоро, след като се беше намазал с лосион.

Отне му двайсет минути, за да заеме позиция зад някакви скали точно зад гърба на мъжа, който все още не беше помръднал. Ако онзи го изненадаше и понечеше да направи нещо безразсъдно, щеше да използва пистолета в джоба си, но понеже държеше в плен дъщеря му, едва ли Еванс щеше да върши глупости.

— Не се обръщай, Райън Еванс — предупреди го Алвин.

Мъжът се надигна сепнато, но не се обърна.

— Добре. Остани, както си. Не се опитвай да се изправиш. Просто си седи.

Мъжът направо застина. Алвин би предпочел да вижда очите му, но още не можеше да рискува и да покаже лицето си.

— Ти си умен човек, господин Еванс. Получи се. Повика ме и ето ме тук. Което, ако се замислиш, е много добре. Удивително, нали?

Само че след като вече два дни седеше, обзет от страх и от тревожни предчувствия, горкият човек не можеше да задвижи гласните си струни.

— Кажи нещо — подкани го Алвин.

— Да — отговори мъжът.

В крайна сметка звучеше доста рационално.

— Знаеш ли кой съм?

— Да.

— Мислиш ли се за мен, както твърдят?

Мъжът се поколеба, като че ли сериозно обмисляше тази възможност. Можеше ли да е вярно? Алвин се замисли за момент, после реши, че всичко е възможно.

— Не — отговори мъжът.

— Съгласен съм. Само че те са прави за едно. Дъщеря ти е при мен и аз ще строша костите й. Освен ако…

— Готов съм на всичко.

— Наблюдавах дъщеря ти през пукнатините в стената и мисля, че няма да ми е лесно да строша костите на ръцете й, без да пробия кожата — толкова е тънка. И мека. Изглежда така, сякаш не й се е налагало да работи нито ден през живота си.

Мъжът не продума, но тялото му се бе разтреперило.

Толкова невероятна и приятна гледка!

Алвин надникна към разтреперания мъж и го остави да се тресе известно време.

— Ако ми доведеш бащата на лъжата, ще ти я върна. На тази бележка съм ти написал някои инструкции и ще я оставя тук. Или ще имаш куража за това, или не, затова ти давам срок само до утре сутрин. Доведи ми бащата на лъжата и ще ти покажа как да му строшиш костите. Или пък… вече знаеш какво, нали?

Мъжът не отговори.

Алвин остави сгънатата синя бележка на скалата и тихо се отдръпна назад.

Само за пет минути успя да се върне до пикапа си и след още две отново беше на чакълестия път и цепеше право на юг към скривалището си. Бащата беше казал нещо, докато Алвин отстъпваше, но той не го чу, а не даваше и пет пари. Вече се връщаше. Обратно към дупката.

Обратно към дъщерята.

Радостта, която беше обзела Райън, когато чу гласа, бе като глътка студена вода за напуканите устни насред безводна пустиня. Беше тих, но съвсем ясен. Като ангелски глас. Нямаше грешка. Костотрошача беше дошъл! Всичко, за което се беше молил Райън, цялото чакане, изпълнените с безнадеждност часове, всичко това беше довело при него Костотрошача и той едва не изкрещя от признателност.

В съзнанието му наведнъж нахлуха всичките начини, по които си беше мечтал да убие Костотрошача. Чупенето, трошенето, стрелбата, ударите — и всичко наведнъж, за да е напълно сигурен, че гласът отзад наистина е мъртъв.

Усети, че трепери. Известно време край него остана тихо и той само седеше и трепереше. После мъжът отново заговори.

— Ако ми доведеш бащата на лъжата, ще ти я върна. На тази бележка съм ти написал някои инструкции и ще я оставя тук. Или ще имаш куража за това, или не, затова ти давам срок само до утре сутрин. Доведи ми бащата на лъжата и ще ти покажа как да му строшиш костите. Или пък… вече знаеш какво, нали?