Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Дъждът беше на негова страна. Дързостта на предстоящото начинание беше на негова страна. Бързината беше на негова страна. Пистолетът му беше на негова страна.

Времето беше против него. Здравият разум беше против него. Законът беше против него. Моралът беше против него.

Не можеше да направи нищо друго, освен да се притаи и да подканя ума си да надвика гласовете, които го призоваваха да прояви предпазливост и които не спираха да звучат в главата му.

Към десет часа дъждът отслабна достатъчно, за да може да види прекрасно кадилака, който спря на алеята и после се скри зад автоматичната врата на гаража. Райън изчака още два часа, преди да кресне и на последното предупреждение, което лаеше в главата му, да млъкне, запали тауруса и спря до тротоара, по който се стигаше до входната врата.

Извади пистолета си, освободи предпазителя и излезе на ръмящия дъжд.

Без да си прави труда да се огледа, той отиде до входната врата и опита да я отвори. Заключена, естествено. Вдигна яката си, приведе рамене и удари с металната дръжка на пистолета стъклото.

То се строши и се посипа вътре на пода. Дъждът приглуши звука, но не изцяло. Райън се пресегна вътре, завъртя резето, отвори вратата на фона на силен сигнал, предшестващ включването на алармата.

Шмугна се надясно, понеже реши, че голямата врата там води към спалнята. Само че се оказа тъмен кабинет.

Предупредителният сигнал за алармата ускори тревожното си пиукане. Всеки момент щеше да се раздрънчи.

Вода се стичаше от Райън по плочките, докато свърна във втория коридор и този път стигна до голям вътрешен двор, който водеше към другото крило на сградата. Гумените му подметки скърцаха на всяка крачка, а внезапният рев на алармата, разнесъл се отвсякъде, разби на пух и прах всяка надежда, че може и да се промъкне незабелязано.

Влетя в голямата спалня точно когато силуетът в леглото с балдахин се разбуждаше от сън. Мъжът беше твърде слисан, за да реагира както трябва, и Райън нахлу, докато все още имаше предимство.

Тикна дулото на пистолета в лицето на мъжа, грабна го за яката и го измъкна от леглото.

— Млък!

Онзи дори не беше гъкнал, но Райън въпреки това го предупреди. И отново. Защото така прикриваше колко се срамува.

— Нито звук!

Дулото на пистолета вече беше разцепило устната на Уелш, но той успя да проговори и да се възпротиви, както можеше да се очаква:

— Какво, за бога…

Райън го халоса по главата.

— Казах да мълчиш!

Помъкна прокурора и го избута напред, към собствената му дневна, където алармата беше направо оглушителна.

— Излизай, ако ти е мил животът.

Уелш беше облечен с тънка памучна пижама, но беше бос. Залитна през входната врата, блъскан от Райън, но спря, когато се изправи пред дъжда.

— В колата!

Мъжът стоеше приведен, сякаш не беше сигурен какво да направи, затова Райън му помогна. Срита го с коляно в кръста:

— Мърдай!

Онзи изстена от болка и тръгна.

— В колата!

Бърт Уелш беше все още замаян от внезапното нападение, но беше едър мъж и нямаше дълго да приема това безобразие безропотно. Не и без помощта на Райън.

Той се стовари на предната седалка, вече ругаейки гневно. Нито следа от унижение и готовност за сътрудничество, както се беше надявал Райън.

Пресегна се, грабна по-едрия мъж за черната коса, издърпа главата му извън вратата на колата и стовари пистолета върху слепоочието му с всичка сила, доколкото успя в това тясно място.

Прокурорът се отпусна тежко в несвяст. Райън го натика в купето, затръшна вратата и бегом заобиколи колата.

Дотук беше успял заради бързината си, не защото пипаше фино, така и сега не се постара да го направи. Зави рязко и бързо и прелетя през улиците като стрела.

До него облеченият в пижама баща на лъжата се беше отпуснал, облегнат на вратата. Още при първото споменаване на това прозвище Райън разбра, че Костотрошача много внимателно беше подбрал Бетани. Това беше нещо много повече от отмъщение заради самохвалството на прокурора, който се кълнеше, че го е изправил пред съда.

Трошача знаеше, че двамата с Райън са на еднакво мнение поне по отношение на едно: Уелш беше надут лъжец, който нямаше никакво право над Бетани. Беше баща на лъжата и от всички хора, които Трошача можеше да натрапи на Райън за жертви, този предизвикваше у него най-малка вътрешна съпротива.

Наложи се да намали на изхода от магистралата и да изчака да го отворят, но успя да поеме по шосе 71 преди първата полицейска кола да прелети край него и да се устреми към Спениш Оукс.