Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Ало?

По линията насред пукането се разнесе и гласът на свещеника.

— Ало?

— Отче?

Дълга пауза.

— Райън…

— Чуйте ме, отче. Трябва да ме изслушате. Аз съм беглец и знам, че ФБР вече се е свързало с вас. Военните вероятно са ви стиснали за гушата…

— Замълчи, Райън. Почти не те чувам. Поеми си дълбоко въздух.

Вдиша дълбоко през носа и после бавно изпусна въздуха. Започваше опасна игра с това обаждане на Хортънс.

— Все още ли мога да разговарям с вас, отче? Имам нужда да поговоря с някого.

— Разбира се, че можеш. Но трябва да знаеш, че командването ме притиска. Съдействат изцяло на ФБР. Според тях случващото се е пагубно за имиджа им.

— Нужно ми е малко време. Опитвам се да намеря дъщеря си и се нуждая да ми спечелите малко време. Ако се обадите на ФБР и им съобщите за този разговор, тя ще умре.

Отец Хортънс не отговори.

— Разбирате ли какво ви казвам? Животът й е в моите ръце, а сега ще бъде и във вашите.

— Ние можем да ти помогнем, Райън. Не можеш да поемеш сам цялата тежест.

— Говорих с него, отче. Той ме откри и разговаря с мен. А сега ще направя нещо, което никой няма да проумее. Но искам вие да ме разберете, отче.

— Какво ще правиш?

Да, Райън, какво ще правиш?

Загледа се към дъжда, който струеше по стъклото като сълзи от небето. В гърлото му заседна бучка и за миг му се стори, че и той като Господ ще се разплаче.

— Бог е направил много неща, които са изтълкувани погрешно, нали?

— Райън…

— Избил е цели народи, за да спаси онези, които обича, не е ли така? Ниневия?

— Пощадил е Ниневия.

— Йерихон?

— Моля те, Райън, тази работа не ми харесва. От това няма да излезе нищо добро. Много е важно да се предадеш.

— Колко далеч бихте стигнали, за да спасите дъщеря си, отче?

— Половината щат е по пътищата и те търси, понеже са убедени, че се правиш на дявола. Ти не си и Бог, Райън. Ти си просто човек и си нарушил закона.

— Не е по-различно, отколкото по време на война, отче. Невинните жертви са неизбежни, когато се борим за справедливостта. Освобождаването на пленниците си има цена. Само защото от бомбардировача битката не ти изглежда толкова кървава, това не я прави по-различна от онази, която трябва да водим тук на земята, очи в очи.

— Звучи ми като отчаян опит за оправдание.

— Не съм ли прав?

— Никой няма да разбере твоята логика.

— Няма да ме разбират, както не са разбрали и Бог — отговори Райън. — Онова, което се каня да направя, е в името на дъщеря ми. А ако не ми спечелите малко време, тогава и двамата с дъщеря ми ще умрем.

— Райън, чуй ме…

— Не искам да го правя, отче. — Гърлото на Райън се стегна и се наложи да преглътне, за да продължи с изповедта си. — Познавате ме, това е последното, което бих направил, бил съм там и не го искам, но нямам избор!

Отец Хортънс изчака няколко секунди, преди да отговори. Най-накрая го слушаше внимателно.

— Помисли какво се каниш да направиш, Райън. Дано Бог не допусне да се превърнеш в Костотрошача.

Райън разбираше какво има предвид отецът и това не му помагаше. Глупаво беше постъпил с това обаждане.

— Ако съобщите за това обаждане, и двамата с Бетани ще умрем.

— Колко време ти трябва? — попита свещеникът най-накрая.

— Няколко часа.

— Хм. Може би…

— Трябва ми категоричен отговор.

— Тогава да. Ще ти дам няколко часа и после ще се обадя на ФБР.

— Кажете им да търсят на единайсет километра южно от Менард. Той ще наблюдава. Трябва да стигна до изгрев. Ако те отидат преди зазоряване, всички ще умрем.

Отсреща цареше мълчание.

— Отче, обещайте ми.

— Какво се каниш да сториш, Райън?

Райън затвори.

Райън влезе в Остин под прикритието на мрака, признателен за проливния дъжд, на който вероятно се дължеше лекотата, с която бе успял да пристигне до местоназначението си незабелязано.

Сигурно вече беше съобщено за кражбата на черния таурус, но никой не беше свързал публично автомобила с него. Дори да го търсеха, той нямаше нищо против в тази тъмна и бурна нощ.

Прекрасно знаеше къде отива, тъй като вече два пъти беше ходил там два месеца по-рано, преди ограничителната заповед да го принуди да напусне града. Ограденият комплекс се намираше в западната част на Остин, в квартал, наречен Спениш Оукс. Учуди се, че кодът за достъп, до който се беше докопал, все още беше валиден. Така или иначе, той просто щеше да последва някоя друга кола и да влезе.

Паркира под едно дърво на цяла пресечка от голямата бяла колониална къща, и се плъзна надолу в седалката, за да почака. Дъждът плющеше по покрива и по предното стъкло на колата — гръмогласна какофония, която заглушаваше свистенето на гумите по мократа настилка. Не че имаше значение, беше се решил. Времето на прецизното планиране и старателното изпълнение вече беше много зад него.