Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Бащата на лъжата… бащата на лъжата… Райън нямаше нужда да чете синята бележка, за да се досети кой е бащата на лъжата.

— Да — отговори той.

Не последва отговор.

— Ей?

Отново нищо.

Онзи си беше тръгнал! Райън се обърна и се запъти към издадената скала на десетина метра зад дървото, на което се беше облегнал. Там, върху най-близкия издаден камък, висок около метър и половина, имаше сгънат лист синя хартия. Сърцето му се качи в гърлото, когато си помисли за мъжа, който бе стоял там допреди минута.

Бавно се изправи. После се метна към скалата, грабна листа и хукна към черния таурус.

Намести се зад волана, затръшна вратата и несръчно се опита да разгърне сгънатата бележка с треперещите си ръце.

Почеркът на Костотрошача. Текст, надраскан с разкривени печатни букви:

БАЩА НА ЛЪЖАТА

МЕНАРД — 11 КИЛОМЕТРА НА ЮГ

ЗАПАД — 3 КИЛОМЕТРА

ПОД ГАРВАНИТЕ

ЩЕ ТЕ НАБЛЮДАВАМ, ТАТКО.

Седя и се взира в листчето цяла минута, може би две минути, може би пет минути, отчасти понеже знаеше какво се очаква да направи, отчасти защото искаше да даде на Костотрошача колкото време му е нужно, за да се измъкне.

Онзи се връщаше към автомобила си пеша. Ами ако Райън се натъкне на него? Такъв човек нямаше да издаде къде се намира дъщеря му само защото го е спипал в крачка, сигурен беше. Костотрошача щеше да го наблюдава и щеше да я доведе само ако и когато Райън изпълни изискванията му.

Запали колата и забързано даде на заден през един храст, после описа прашен кръг и пое по черния път, по който се излизаше от ранчото „Гарваново гнездо“.

Нито следа от друго превозно средство. Хубаво. Не се нуждаеше от внимание. Не му трябваше ничия друга намеса, освен нарежданията на Костотрошача.

Райън спря до магистралата и се огледа първо наляво, после надясно. Нямаше коли.

Погледна към кръглия часовник на таблото. Десет минути след дванайсет на обяд. Щеше да се стъмни след седем часа.

Натисна педала на газта до пода, изстреля се на черното платно, намести колата между жълтата прекъсната линия и бялата непрекъсната и пришпори тауруса до сто и петдесет. Тук, на запад от Форт Дейвис едва ли имаше много ченгета — не беше близо до Остин, където все още беше обществен враг номер едно. Няколко пътя водеха към Остин и ФБР щеше да заварди всички тях и да чака Костотрошача с широко разтворени обятия.

Трябваше да навакса колкото може повече време. След като три дни бе седял неподвижно, поривът на вятъра му звучеше като божи глас, който величествено се разнася от небето, за да го спаси.

По това време на годината в Тексас беше сухо, почти пустинно. Навел глава, стискаше силно волана и се запъти право към обятията им. Изобщо не възнамеряваше да се предава, не и сега, когато вече разполагаше със средството да спаси Бетани.

Мина един час, когато най-сетне реши да намали, и то понеже се размина с полицейска кола в отсрещното платно. Явно ченгетата в Тексас не спираха автомобили, движещи се със сто и петдесет.

Райън прошепна благодарствена молитва, намали на сто и трийсет и полетя на изток. По радиото съобщиха, че наближава буря. На хоризонта се скупчваха черни облаци.

Впери поглед в пътя отпред и отново вдигна на сто и четирийсет.

Какви ги вършиш, Райън? Не може да го направиш!

Внезапно осъзна с пълна сила колко ужасно нещо го караше да направи Костотрошача.

Не може да го направиш…

Но нима имаше избор? Костотрошача държеше в плен Бетани.

Гръмотевицата разтърси телефонната кабина. Райън инстинктивно наведе глава, когато едри дъждовни капки заваляха по стъклото. Буреносните облаци бяха затулили слънцето рано и бяха ускорили настъпването на нощта, но още един час щеше да има слаба светлина, преди над планинската област да се възцари пълен мрак. Държеше в ръка слушалката и слушаше как от отсрещната страна телефонът звъни. Притисна слушалката по-близо до ухото си, за да чува по-добре.

Потоци вода разкривяваха гледката му към хоризонта на запад.

Вдигни, отче. Моля те, вдигни.

Ако пътят беше само три часа, щеше да успее да го извърши, преди съвестта му да има време да се замисли над нравствените последици от онова, което предстоеше. Невежеството е блаженство, само че безкрайните часове и размишленията бяха нарушили това блаженство.

Бавно ужасът от онова, което се канеше да стори, го погълна и той установи, че трябва да направи предварителна изповед — не заради себе си, а заради Бетани, ако всичко се обърка.